Том Клэнси - Реална заплаха

— Не е толкова лошо — излъга ужасно по разговорната уредба Джоунс.

— Дори ни плащат, за да го правим — добави Уилис иронично.

ПД провери навигаторския дисплей. В момента ветровете идваха от северозапад и до известна степен забавяха хеликоптера, но това щеше да се промени. Очите му се местеха от скоростомера към друг прибор, който работеше с доплеров индикатор, насочен към земята. Спътниковите и инерционни системи за навигация показваха на компютърния дисплей местоположението им и една червена точка — мястото, където искаха да отидат. Друг екран даваше сигналите на радарната система, която изследваше бурята пред тях и показваше в червено най-лошите участъци. Ще се опита да ги избегне, но и жълтите зони, през които трябваше да премине, бяха достатъчно лоши.

— По дяволите! — извика Уилис. Двамата пилоти дръпнаха колективния лост за управление и завъртяха газта на максимална мощност. Бяха попаднали във въздушна яма. Очите и на двамата гледаха в прибора за вертикалната скорост. За миг летяха надолу със скорост над триста метра в минута — по-малко от тридесет секунди живот за хеликоптер на височина сто и петдесет метра над земята. Но такива микровъздушни дупки са локално явление. Хеликоптерът изравни при шестдесет метра и започна бавно да се катери нагоре. ПД реши, че за момента безопасната височина е двеста метра. Каза само едно:

— На косъм.

Уилис се усмихна в отговор.

Отзад хората седяха вързани с колани към пода. Райън също се беше вързал и се държеше за лафета на миниоръдието, сякаш това щеше да има някакво значение. През отворената врата гледаше към… нищото. Просто една маса от сива тъма, понякога прорязвана от светкавица. Хеликоптерът подскачаше нагоре-надолу като детско хвърчило, подхвърляно от движещите се въздушни маси. Само че машината тежеше двадесет и три тона. Но не можеше да направи нищо. Съдбата му се намираше в ръцете на други и каквото и да прави или знае, то сега нямаше значение. Дори повръщането не го облекчи, въпреки че и други го правеха. Джак само искаше всичко да свърши и подсъзнателно усещаше, че не му е безразлично как.

Друсането продължи, но ветровете се изместиха, когато хеликоптерът навлезе в бурята. Бяха започнали от североизток, но сега се завъртяха доста бързо по посока на часовниковата стрелка и скоро започнаха да духат в дясната задна част на хеликоптера. По този начин нарасна скоростта им спрямо земята. При въздушна скорост от сто и петдесет възла скоростта им спрямо земята достигна сто и деветдесет, като продължи да расте.

— Това се отразява чудесно на икономията на гориво — каза Джоунс.

— Петдесет мили — отговори Уилис.

— „Цезар“, тук „Нокът“, край.

— Разбрано, „Нокът“, намираме се на пет нула мили от „Резервна позиция едно“ и при нас малко друса. — „Малко ли? Друг път“ — помисли си капитан Монтейн, докато летеше нагоре-надолу като на пързалка за увеселителни влакчета в по-спокойна обстановка на около стотина мили от тях.

— Иначе всичко е наред — докладва Джоунс. — Ако не можем да изпълним кацането, смятам, че трябва да се опитаме да отлетим за Панама. — Джоунс се намръщи, когато още вода започна да плиска стъклото. В същото време част от нея влезе в двигателите.

— Откъсване на пламъка! Двигател номер две не работи.

— Пусни го отново — каза Джоунс, като все още се опитваше да запази спокойствие. Наведе носа надолу и почна да губи височина за сметка на скоростта, за да излезе от тежкия дъжд. Това също трябваше да е локално явление. Трябваше.

— Опитвам се — изръмжа Уилис.

— Губим мощност от двигател номер едно — каза Джоунс. Завъртя газта докрай и успя да възстанови донякъде мощността. Двумоторният му хеликоптер в момента работеше с осемдесет процента от мощността на един двигател. — Хайде да запалим двигател номер две, капитане. В момента се спускаме със сто фута за минута.

— Опитвам се — повтори Уилис. Дъждът намаля малко и двигател номер две се завъртя и заработи, но само с четиридесет процента мощност. — Мисля, че загубата на въздух от клапана П3 се увеличи. Кофти ситуация, полковник. Четиридесет мили. Сега трябва да кацнем на „Резервна позиция едно“.

— Е, поне имаме избор. Аз никога не съм могъл да плувам. — Дланите на ПД се изпотиха. Усещаше, че се въртят свободно в ръчно направените ръкавици. Време беше да се обади на хората си:

— За екипажа: намираме се на петнадесетина минути път от зоната за кацане — каза той. — Една пет минути.