Том Клэнси - Реална заплаха

За момента телата останаха в каюткомпанията. Ранените бяха занесени в салета на екипажа. Райън и летците влязоха в каюткомпанията. Там намериха човека, който беше започнал всичко това преди няколко месеца, макар че никой от тях нямаше да разбере как точно се случи. Джак разпозна още едно лице.

— Здрасти, Дан.

— Зле ли си? — попита служителят от ФБР.

Джак подмина този въпрос.

— Пипнахме Кортес. Мисля, че е ранен. Вероятно е в лазарета и двама войници го пазят.

— Какво те е ударило? — попита Мъри. Посочи към шлема на Джак.

Райън го свали и видя вдлъбнатина на мястото, където един куршум с калибър 7,62 мм беше ожулил около сантиметър от фибростъклото на шлема му. Джак знаеше, че трябва да реагира, но сега тази част от живота му се намираше на четиристотин мили назад. Вместо това той седна и се загледа мълчаливо в палубата. След две минути Мъри го премести на една койка и го зави с одеяло.

Капитан Монтейн трябваше да се бори през последните две мили със силните ветрове, но тя беше особено добър пилот, а и „Локхийд Херкулес“ са много здрави самолети. Приземи се малко твърдо, но не съвсем зле, и последва водещия джип до своя хангар. Там я чакаше един мъж в цивилни дрехи заедно с няколко униформени офицери. Когато спря двигателите, тя излезе, за да се запознае с тях. Накара ги да чакат, докато отиде до тоалетната, и се усмихна уморено, защото знаеше, че няма мъж, който да не позволи това на една дама. Летателният й костюм миришеше ужасно, а в огледалото видя, че косата й изглеждаше отвратително. Чакаха я пред вратата.

— Капитане, искам да ми кажете какво правихте тази вечер — попита цивилният… Но той не беше цивилен, разбра тя миг по-късно, макар че тоя козел не заслужава да бъде друго. Монтейн не знаеше всичко около тази история, но все пак се досещаше за някои неща.

— Току-що летях на една много дълга мисия, сър. Екипажът ми и аз сме адски изморени.

— Искам да говоря с всички вас за това, което сте вършили.

— Сър, това е моят екипаж. Ако искате да говорите, то ще е само с мен! — сопна се в отговор тя.

— Какво правихте? — запита Кътър. Опита се да се престори, че не разговаря с момиче. Не знаеше, че тя не се преструва, че не говори с мъж.

— Полковник Джоунс отиде, за да спаси бойци от специална операция. — Тя разтърка с две ръце врата си. — Спасихме… той спаси повечето от тях.

— А къде е той?

Монтейн го погледна право в очите.

— Сър, той имаше проблеми с двигателите. Не можа да се изкачи при нас — да прехвърли планината. Навлезе в бурята. Не излезе от нея, сър. Има ли друго, което искате да знаете? Искам да се изкъпя, да изпия едно кафе и да обмисля операция по издирване и спасяване.

— Базата е закрита — каза командирът. — Никой няма да излита оттук в продължение на десет часа. Мисля, че се нуждаете от почивка, капитане.

— Май сте прав, сър. Извинете ме: Трябва да се видя с екипажа си. След няколко минути ще ви представя координатите за операцията по издирване и спасяване. Някой трябва да се опита — каза тя.

— Генерале, аз искам… — поде Кътър.

— Вижте какво, мистър, оставете този екипаж на мира — прекъсна го генералът с една звезда, който и без това скоро щеше да се пенсионира.

Ларсон кацна на гражданското летище в Меделин по същото време, когато самолетът „МС-130“ приближаваше Панама. Нощта беше отвратителна. Кларк седеше отзад с Ескобедо, чиито ръце бяха вързани зад гърба му, и с пистолет, опрян в ребрата му. По време на полета се чуха много обещания за смърт. Смърт за Кларк, за Ларсон и неговата приятелка, която работеше в „Авианика“, смърт за много хора. Кларк само се усмихваше през цялото време.

— Е, какво ще правите с мен? Ще ме убиете ли? — попита Ескобедо, когато колесникът се заключи в долно положение.

Най-после Кларк отговори:

— Аз предложих да ти дадем урок по летене през задната рампа на хеликоптера, но не ми позволиха. Изглежда, ще трябва да те пуснем.

Ескобедо не знаеше как да отговори. Самохвалкото в него не можеше да приеме факта, че не искат да го убият. Сигурно си мислеше, че нямат куража да го сторят.

— Накарах Ларсон да се обади за пристигането ти — каза той.

— Ларсон, предател такъв, да не мислиш, че ще оцелееш?

Кларк заби пистолета в ребрата на Ескобедо.

— По-добре не притеснявай човека, който кара самолета. Ако бях на твое място, аз щях да се чувствам много доволен, че се прибирам у дома. Дори уреждаме да те посрещнат на летището.

— Кой да ме посрещне?

— Някои от приятелите ти — каза Кларк, когато колелата изпищяха по асфалта. Ларсон промени стъпката на витлата, за да намали скоростта на самолета. — Някои твои колеги от управителния съвет.