Том Клэнси - Реална заплаха

В този момент Ескобедо усети заплахата.

— Какво им каза?

— Истината — отговори Ларсон. — Че летиш извън страната в много особени обстоятелства, като се има предвид бурята и всичко останало. А пък и като помисли човек за странните събития от последните няколко седмици, реших, че е някакво съвпадение, дето…

— Но аз ще им кажа…

— Какво? Че рискуваме живота си, за да те върнем обратно у дома? Че всичко това е трик? Разбира се, можеш да им го кажеш.

Самолетът спря, но двигателите продължиха да работят. Кларк завърза устата на Ескобедо. След това разкопча коланите на седалката му и го бутна към вратата. Една кола вече се намираше при тях. Кларк слезе от самолета, автоматичният му пистолет опираше в гърба на Ескобедо.

— Ти не си Ларсон — каза човекът с автомата.

— Аз съм негов приятел. Той управлява. Ето го вашия човек. Трябва да имате нещо за нас.

— Не е нужно да си отивате — каза мъжът с куфарчето.

— Този човек има твърде много приятели. Смятам, че е най-добре да си идем.

— Както желаете — отговори вторият мъж. — Но няма защо да се боите от нас. — Той подаде куфарчето.

— Gracias, jefe — благодари Кларк. Знаеше, че обичат да бъдат наричани така. Бутна Ескобедо към тях.

— Би трябвало да знаеш, че не трябва да предаваш приятелите си — каза вторият мъж, когато Кларк се качваше в самолета. Забележката беше отправена към завързания Ескобедо, чиито очи сега бяха много, много широко отворени, докато гледаше към Кларк, който затваряше вратата зад себе си.

— Да се махаме оттук.

— Следващата спирка е Венецуела — каза Ларсон и рязко подаде газ.

— След това базата в Гуантанамо. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Ще ми трябва малко кафе, но тук го правят добре.

Самолетът се вдигна и Кларк си помисли: „Господи, колко добре е, че всичко това е зад нас.“ То беше вярно за него, но не за всички останали.

По времето, когато Райън се събуди в койката си в каюткомпанията, бяха излезли от най-лошата част на бурята. Катерът успяваше да поддържа стабилни десет възла в посока на изток и тъй като бурята се движеше на северозапад с петнадесет възла, след шест часа излязоха във води с умерено вълнение. Насочиха се на североизток и „Панаш“ увеличи до около двадесет възла — най-добрата постоянна скорост, на която бе способен.

Бойците бяха разквартирувани при сержантския състав на катера, който ги прие като гостуващи крале. По някакво чудо се намериха бутилки с алкохол — вероятно от каютата на мичмана, но никой не смееше да попита — и съдържанието им бързо изчезна. Униформите им бяха иззети и им дадоха ново облекло от корабните запаси. Мъртвите бяха разположени в хладилните камери и всички разбираха добре, че това е единственото подходящо място. Мъртвите бяха петима, като двама от тях, включително и Зимър, бяха загинали по време на спасителната операция. Осем души бяха ранени, всичките сериозно, но двамата санитари заедно с лекаря на катера успяха да ги стабилизират. По време на краткото плаване бойците преди всичко спаха, ядоха и пак спаха.

Кортес, който беше ранен в ръката, се намираше в ареста. Мъри се грижеше за него. След като Райън се събуди, двамата слязоха долу с телевизионна камера на триножник и старшият офицер от ФБР започна да задава въпроси. Скоро стана ясно, че Кортес нямаше нищо общо с убийството на Емил Джейкъбс, което изненада Мъри, но се разбираше ясно след анализа на информацията. Такова усложнение никой от двамата не беше очаквал, но Райън си помисли, че ще могат да го използват за своя изгода. Той започна да задава въпроси за работата на Кортес в DGI. Кортес през цялото време съдействаше напълно. Беше изменил веднъж на клетвата си и лесно можеше да го прави отново, особено след като Джак обеща, че ако сътрудничи, няма да го съдят. Това обещание щеше да бъде спазено докрай.

Кътър остана в Панама още един ден. Операцията за издирване и спасяване на потопения хеликоптер бе забавена от атмосферните условия и той не се изненада, че не намериха нищо. Бурята продължи да се носи на северозапад и връхлетя полуостров Юкатан, като накрая предизвика серия вихрушки, които след няколко дни причиниха появата на шест смерча в Тексас. Кътър не остана достатъчно дълго, за да ги види. Веднага след като атмосферните условия позволиха, той отлетя право към Вашингтон, няколко часа след като капитан Монтейн се завърна във военновъздушната база „Еглин“, а екипажът й беше заклет да пази тайна, която командирът им имаше основание да изисква.