Том Клэнси - Реална заплаха

— Но вие…

— Какво направих ли? Никой не ме е карал да се заклевам да пазя тайна за това. Каква тайна разкрих, адмирале? Вие сте били там през цялото време.

— Вие сте Кларк, нали?

— Извинете, кой? — каза той на излизане. После изчезна.

Половин час по-късно Пат О’Дей видя Кътър да тича надолу по хълма към алеята „Джордж Уошингтън“. „Едно от хубавите неща при отсъствието на президента е — мислеше си инспекторът, — че не трябваше да става в четири и тридесет сутринта, за да посреща този гад.“ Кътър бе излязъл едва от четиридесет минути и доста време прави упражнения за разпускане. О’Дей го остави да мине покрай него, а след това го последва. Лесно поддържаше дистанцията, защото мъжът беше доста по-стар. Но това не беше всичко…

О’Дей го следва в продължение на миля, след това две, докато наближиха Пентагона. Кътър продължи по пътеката за тичане между шосето и реката. Май не се чувстваше добре. Редуваше ходене с тичането. О’Дей си помисли, че може би се опитва да провери дали не го следят, но… След това отново затича.

Точно в началото на северната част на паркинга Кътър излезе от пътеката и се отправи към шосето, сякаш за да го пресече. Инспекторът сега се беше приближил на петдесет метра от него. Нещо не беше наред. Не знаеше какво. Вероятно му се струваше така от… начина, по който оня гледаше към колите. О’Дей твърде късно осъзна, че не търси пролука. Един автобус се движеше на север, транзитен автобус за Вашингтон, който тъкмо беше излязъл от моста на Четиринадесета улица и…

— Внимавай!

Но мъжът не се нуждаеше от предупреждения.

Изскърцаха спирачки. Автобусът се опита да избегне мъжа, като се блъсна в друга кола, след това още пет коли се нанизаха в купчината. О’Дей се приближи, защото беше полицай, а от полицаите се очакваше да вършат такива неща. Вицеадмирал Джеймс А. Кътър младши от Военноморския флот на САЩ лежеше на пътя, отхвърлен на петдесет метра от удара.

„Искал е да изглежда като нещастен случай — помисли си О’Дей, — но не стана така.“ Агентът не забеляза един зрител в евтина държавна кола, която спря в другия край на паркинга. Човекът зяпаше към сцената на произшествието като другите, но в погледа му се четеше задоволство вместо ужас от гледката.

Райън чакаше в Белия дом. Президентът беше долетял заради смъртта на съветника си, но щом заместник-директорът по разузнаването искаше да се срещнат, то значи бе за нещо важно. Президентът с изненада видя, че Райън е придружен от Ал Трент и Сам Фелоус, съпредседатели на комисията за контрол над разузнаването.

— Влизайте — каза той, като с царствен жест ги насочи към Овалният кабинет. — Какво е толкова важно?

— Господин президент, става въпрос за някои тайни операции, особено за една, наречена „Увеселителна лодка“.

— Какво значи това? — предпазливо попита президентът.

Райън обясни в продължение на минута.

— О, това ли? Добре. „Увеселителна лодка“ беше предоставена на тези двама души лично от съдията Мур по силата на правилото за опасните операции.

— Доктор Райън ни каза, че има и други неща, за които трябва да знаем. Други операции, свързани с „Увеселителна лодка“ — каза конгресменът Фелоус.

— Не зная нищо за такива операции.

— Знаете, господин президент — тихо каза Райън. — Вие ги разрешихте. Мое задължение е според закона да докладвам по тези въпроси пред Конгреса. Преди да го сторя, счетох за необходимо да ви известя. Помолих двамата присъстващи конгресмени да свидетелстват за това.

— Мистър Трент, мистър Фелоус, извинете ме за момент. Има някои неща, за които не зная. Ще разрешите ли да задам някои въпроси на мистър Райън насаме за момент?

„Кажете не!“ — помисли си Райън, но човек не може да откаже такова настояване на президента и след миг той остана насаме с него.

— Какво криете, Райън? — попита президентът. — Знам, че криете някои неща.

— Да, сър. Крия нещо и ще продължавам да крия. Самоличностите на някои хора от ЦРУ и армията, които действаха по силата на нещо, което според тях е облечено с необходимите пълномощия. — Райън продължи да обяснява, като се питаше колко от това знае президентът. Сигурен беше, че никога нямаше да разбере. Повечето от наистина важните тайни Кътър беше занесъл със себе си в гроба. Райън подозираше какво може да се е случило… но беше решил да не закача този лъв, когато спи. „Възможно ли е да е бил свързан с нещо такова — зачуди се той — и да не е корумпиран!“

— Това, което Кътър е направил… Което вие казвате, че е направил, не ми е известно. Съжалявам. Особено за онези войници.