Том Клэнси - Реална заплаха

— Добре, тръгвайте — каза Райли на хората си. Те се разделиха на три екипа — по един за всяко колело на хеликоптера.

Джоунс видя, че палубата не е достатъчно голяма за кацане откъм носа или кърмата, но ако се насочи под ъгъл, можеше да постави всичките си шест колела върху черната повърхност. Приближи се бавно, с петнадесет възла по-бързо от кораба, намали скоростта си, когато наближи, но вятърът смени посоката си и го завъртя. Джоунс изруга и направи цял кръг, за да опита отново.

— Съжалявам — каза той. — Имам проблеми с мощността.

— Разбрано. Не бързайте, сър — отговори офицерът от палубата.

ПД се насочи отново от хиляда метра. Този път приближаването мина добре. Снижи хеликоптера на сто метра от кърмата, за да намали излишната скорост, след това изравни хеликоптера хоризонтално и тръгна напред. Основните му колела докоснаха палубата точно където трябваше, но корабът се залюля силно и отхвърли хеликоптера наляво. Инстинктивно ПД подаде газ и дръпна лостовете, за да се отдели от палубата В същия момент разбра че не трябваше да го прави.

— Трудно е — каза той по радиото, като успя да не напсува, и завъртя хеликоптера.

— Жалко, че няма още време за упражняване — съгласи се офицерът от бреговата охрана. — Приближаването беше плавно и добро. Просто корабът се залюля много лошо. Опитайте се още веднъж и ще успеете.

— Добре, още веднъж. — ПД отново се приближи.

Въпреки стабилизаторите и киловете на трюма си корабът се люлееше с по двадесет градуса надясно и наляво, но Джоунс закова очите си в центъра на палубата, която не се люлееше, а представляваше фиксирана точка в пространството. Помисли си, че това е трикът — да се подбере точка, която не се движи. Отново спусна хеликоптера, за да намали скоростта, и бавно се приближи. В момента, когато стигна до палубата, очите му се преместиха към точката, в която трябваше да попадне носовото колело, и той бутна надолу лостовете за управление. Изпита усещане за катастрофа, но хеликоптерът се задържа на място.

Райли се изправи първи и се изтърколи под хеликоптера към носовите колела. Друг помощник-боцман го последва с веригите за връзване. Боцманът намери подходящо място на палубата и закачи веригите, а след това вдигна ръка и сви дланта си в юмрук. Двама мъже в другия край на веригите ги опънаха, старшината се претърколи наляво, за да отиде при основните стойки. Всичко отне няколко минути. Хеликоптерът се мръдна два пъти, преди да успеят да го закрепят, но не след дълго успяха да завържат и двуинчовото въже. Когато Райли привърши с връзването, щяха да бъдат необходими експлозиви, за да се отдели хеликоптерът от палубата. Палубният екипаж влезе в хеликоптера през задната рампа и започна да извежда пътниците му. Райли преброи петнадесет души. Бяха му казали, че ще са повече. След Това видя телата и хората, които се мъчеха с тях.

Отпред, в пилотската кабина, Джоунс и Уилис изключиха двигателите.

— „Нокът“, „Цезар“ кацна. Връщайте се в базата. — Джоунс твърде бързо свали шлема си и не чу отговора си, но Уилис го долови.

— Разбрано. Край на връзката.

Джоунс се огледа. Сега не се чувстваше като пилот. Хеликоптерът му беше приземен. Намираше се в безопасност. Време бе да излезе и да направи още нещо. Не можеше да слезе от вратата си, без да рискува да падне през борда, а и… забрави за Бък Зимър. Тази врата в съзнанието му сега се отвори. „Е — помисли той, — Бък ще разбере.“ Полковникът слезе по стълбичката на бордовия инженер. Райън все още стоеше там, полетният му костюм бе опръскан от повърнатото. Джоунс коленичи до сержанта. Бяха служили заедно над двадесет години.

— Каза ми, че има седем деца — каза Райън.

Гласът на Джоунс беше твърде уморен, за да се доловят в него някакви чувства. Говореше като човек на хиляда години, уморен от живота, уморен от летенето, уморен от всичко:

— Да, много са умни. Жена му е от Лаос. Казва се Карол. О, Господи, Бък, защо сега?

— Ще ти помогна — каза Джак. Джоунс хвана тялото под мишниците. Райън вдигна краката. Трябваше да чакат на опашка. Имаше други тела за изнасяне, някои мъртви, други ранени, а те имаха приоритет. Джак видя, че бойците носят своите хора, подпомогнати от сержант Бийн. Моряците от бреговата охрана предложиха помощ но тя бе отказана — не грубо, и те разбраха защо. Райън и Джоунс също отказаха помощта — полковникът поради годините, прекарани заедно с приятеля му, а офицерът от ЦРУ — поради самоналожен дълг. Райли и хората му изостанаха, за да съберат раниците и оръжието. После и те слязоха.