Том Клэнси - Реална заплаха

— „Нокът“, тук „Цезар“. Тръгваме към „Резервна позиция едно“.

— Да не си откачил? — отговори Франсис Монтейн.

— Това не ми харесва, сър — каза Уилис.

— Чудесно. Един ден ще можеш да го заявиш в съда. Мястото е само на сто мили от брега и ако не успеем, ще използваме ветровете да ни върнат насам. „Нокът“, искам да провериш местоположението на „Резервна позиция едно“.

— Откачено копеле — въздъхна Монтейн. За своите специалисти по комуникациите каза: — Обадете се на „Резервна позиция едно“. Необходима ми е проверка на местонахождението. Веднага.

Мъри се чувстваше отвратително. Въпреки че Адел не бе силен ураган, според Вегенер надминаваше очакваното. Вълните достигаха десет метра и макар „Панаш“ да изглеждаше канара от бяла стомана до пристанището, сега се люшкаше като детско корабче в леген. Агентът от ФБР беше сложил скополаминова лепенка под ухото си, за да се бори с морската болест, но в момента не се справяше добре. А Вегенер просто си седеше на стола и пушеше лулата си като дядото от „Старецът и морето“, докато Мъри се държеше здраво за перилото над главата си и се чувстваше като цирков акробат на трапец.

Не се намираха където трябва. Вегенер беше обяснил на госта си, че има само едно място, където могат да бъдат. То се местеше, но те трябваше да идат там. Мъри изпитваше слаба благодарност, че вълнението вече не е толкова силно, колкото преди. Добра се до вратата и погледна към огромните цилиндрични облаци.

— „Панаш“, тук „Нокът“, край — каза глас от високоговорителя. Вегенер стана за да поеме микрофона.

— „Нокът“, тук „Панаш“. Сигналът ви е слаб, но се разбира край.

— Потвърдете местонахождението си.

Вегенер го каза на пилота. Стори му се, че е момиче. „Господи — помисли си той, — вече са навсякъде.“

— „Цезар“ е на път към вас.

— Разбрано. Моля, информирайте „Цезар“, че условията са под изискванията. Повтарям, в момента тук не е добре.

— Разбрано. Не прекъсвайте връзката. — Гласът се обади отново след две минути: — „Панаш“, тук „Нокът“. „Цезар“ каза, че иска да опита. Ако не може да го направи, планира за аварийно кацане. Можете ли да се справите? Край.

— Да, поне ще опитаме. Дайте ми приблизителното време на пристигане, край.

— Около шест нула минути.

— Разбрано. Ще имаме готовност. Дръжте ни в течение. Край на връзката. — Вегенер погледна към другия край на мостика. — Мис Уолтърс, аз ще поема управлението. Искам старшините Ореза и Райли да дойдат веднага на мостика.

— Капитанът поема управлението — каза мичман Уолтърс. Разочарована беше. Тъкмо се намираше посред една проклета тропическа буря и страхотно се забавляваше. Дори не се чувстваше зле за разлика от много хора от екипажа. В такъв случай защо капитанът не й позволи да управлява, по дяволите?

— Руля наляво — заповяда Вегенер. — Поемаме по нов курс три-три-пет. Пълен напред с две трети мощност.

— Руля наляво, сър. Курс три-три-пет. — Рулевият завъртя щурвала, след това протегна ръка към газта. — Две трети мощност, сър.

— Много добре. Как си, Обреки? — попита капитанът.

— Адски големи вълни, сър. Чудя се дали ще спре. — Младокът се усмихна, но не отдели очи от компаса.

— Справяш се отлично. Ако се умориш, обади ми се.

— Слушам, сър.

Ореза и Райли се появиха след минутка.

— Какво има? — попита Ореза.

— След тридесет минути заставаме в позиция за приемане на хеликоптер — каза им капитанът.

— О, мамицата му! — възкликна Райли. — Извинявай, Ред, но… мама му стара!

— Добре, старшина. Сега, след като уредихме това, искам да ви кажа, че разчитам на вас да се справим — твърдо каза Вегенер.

Райли прие упрека като истински професионалист, какъвто беше.

— Извинявай, капитане. Ще положа всички усилия. Да пратя ли заместника ви в кулата?

Вегенер кимна Заместникът му беше най-подходящият човек, който може да ръководи нещата от позицията за приемане на хеликоптер.

— Иди да го намериш. — Райли тръгна, а Вегенер се обърна към старшината кормчия: — Португалец, искам да си на руля, когато тръгнем към „Хотел «Корпин»“. Аз ще управлявам оттук.

— Сър, няма такъв хотел.

— Ето защо ти ще си на кормилото. Смени Обреки след тридесет минути и почувствай кораба. Трябва да им предоставим възможно най-добро място за кацане.

— Господи! — Ореза погледна през прозореца. — Готово, Ред.

Джоунс летеше ниско, на около стотина метра от земята. Изключи автоматичните уреди за управление. Сега разчиташе повече на умението и инстинкта си, остави газта на Уилис и концентрира вниманието си върху приборите. Започна се мигновено. Една секунда летяха в чист въздух, следващата дъжд шибаше хеликоптера.