Том Клэнси - Реална заплаха

Реактивният самолет на Кътър пристигна в Хълбърт Фийлд по тъмно. Посрещна го кола, която го закара до щаба на ескадрилата. Беше пристигнал без предупреждение и влезе в отдела като някакъв зъл дух.

— Кой, по дяволите, е командирът тук?

Сержантът на бюрото незабавно позна президентския съветник по въпросите на националната сигурност, защото го беше виждал по телевизията.

— Намира се зад онази врата, сър.

Кътър намери един млад капитан, който дремеше на въртящия стол. Очите му се бяха отворили в момента, когато се блъсна вратата, и двадесет и девет годишният офицер скочи на крака доста несигурно.

— Искам да знам къде се намира полковник Джоунс — тихо му каза вицеадмирал Кътър.

— Сър, това е информация, която не мога да…

— По дяволите, знаеш кой съм, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Опитваш се да ми откажеш ли, капитане?

— Сър, имам заповед.

— Капитане, отменям всичките ви заповеди. Сега отговорете на въпроса ми, веднага. — Гласът на Кътър вече звучеше с няколко децибела по-силно.

— Сър, не зная къде…

— В такъв случай намери някой, който знае, и го доведи тук.

Капитанът беше достатъчно уплашен, за да поеме по пътя на най-малкото съпротивление. Обади се на един майор, който живееше в поделението и дойде за по-малко от осем минути.

— Какво става тук, по дяволите? — запита майорът, като влезе през вратата.

— Майоре, аз съм това, което става тук — каза му Кътър. — Искам да знам къде се намира полковник Джоунс. Той е командирът на това поделение, нали?

— Тъй вярно, сър! — „Какво става, по дяволите…“

— Искате ли да ми кажете, че хората тук не знаят къде се намира командирът им? — Кътър беше дотолкова удивен от факта, че личността му не доведе до незабавно подчинение, че си позволи да отклони гнева в друга насока.

— Сър, ние в специалните операции не…

— Това някакъв шибан бойскаутски лагер ли е или военно поделение? — извика адмиралът.

— Сър, това е бойна част — отговори майорът. — Полковник Джоунс временно е на друго място. Имам заповеди, сър, да не обсъждам мисията му и мястото й с никого без съответните пълномощия. Вие не фигурирате в списъка на упълномощените лица, сър. Това са заповедите ми, адмирале.

Кътър бе поразен и това само го разгневи още повече.

— Знаете ли какво работя и за кого? — Не му се беше случвало младши офицер така да разговаря с него вече повече от десет години. А тогава прекърши кариерата на онзи като кибритена клечка.

— Сър, по този въпрос имам писмена заповед. Президентът също не фигурира в списъка, сър — каза майорът, като стоеше „мирно“. „Шибан лодкар, ще нарича Военновъздушните сили на САЩ бойскаутски лагер! Е, да го начукам на теб и на самолета, с който се домъкна тук, адмирале.“ Лицето му успя доста ясно да предаде тези мисли.

Кътър трябваше да омекоти гласа си. Трябваше да овладее чувствата си. Можеше да се погрижи за този нагъл боклук друг път. Но за момента се нуждаеше от информацията. Затова започна с извинение. Заговори като мъж с мъж, така да се каже:

— Майоре, трябва да ме извините. Това е изключително важна работа и не мога да ви обясня защо е така или какви въпроси възникват около нея. Мога да кажа, че ситуацията съвсем реално изисква вземане на решение на живот и смърт. Вашият полковник Джоунс може да се намира на място, където да се нуждае от помощ. Операцията около него може би се проваля и аз наистина трябва да знам това. Лоялността ви към командира е похвална, отдадеността ви на дълга е за пример, но офицерите трябва да могат да правят и преценки. Сега трябва да направите това, майоре. Казвам ви, че се нуждая от тази информация, и то веднага.

Рационалното обяснение успя там, където караницата не можа.

— Адмирале, полковникът се върна в Панама с един от нашите самолети-цистерни „МС-130“. Не зная защо, нито какво нравят. В ескадрила за специални операции такова нещо е нормално, сър. Почти всичко, което правим, е секретно, а в този случай нещата са по-секретни от нормалното. Знам само това, което ви казах преди малко, сър.

— Къде точно е отишъл?

— В базата „Хауърд“.

— Много добре. Как мога да се свържа с тях?

— Сър, те са извън обсега на мрежата. Нямам тази информация. Те могат да се свържат с нас, но ние с тях — не.

— Това е ненормално — възпротиви се Кътър.

— Не е така, адмирале. Постоянно правим такива неща. След като самолетът „МС-130“ ги придружава, те са самостоятелно звено. „Херкулесът“ вози персонала по поддръжката и подкрепата, за да обезпечава операцията, и ако не ни се обадят за нещо, са напълно независими от тази база. В случай на нещо спешно в семействата, можем да се опитаме да се свържем чрез оперативния отдел на базата „Хауърд“, но засега не се е налагало. Мога да се опитам да осъществя тази връзка за вас, обаче това може да отнеме няколко часа.