Том Клэнси - Реална заплаха

Един от стенещите се чуваше наблизо. Това беше Зимър, само на няколко крачки от него. Лежеше по гръб и се търкаляше наоколо с ръце на гърдите. Райън отиде при него, за да види какво е станало.

Три куршума бяха попаднали в гърдите му. Бълваше кръв. Тя избухваше в тънко облаче през устата и носа му. Един куршум бе раздробил дясното му рамо, но сериозните рани се намираха в дробовете. Райън веднага разбра, че човекът умира от кръвоизлив пред очите му. Имаше ли тук лекар? И можеше ли да помогне?

— Говори Райън — каза той по линията за вътрешна комуникация. — Сержант Зимър е улучен доста лошо…

— Бък! — веднага реагира ПД. — Бък! Добре ли си?

Зимър се опита да отговори, но не успя. Микрофонът му беше откъснат. Изхърка нещо, което Райън не можа да разбере. Джак се обърна и извика с всичка сила към останалите, които, изглежда, не се интересуваха или не знаеха какво става.

— Лекар! Медик! — добави той, като не знаеше коя точно дума използват в пехотата. Кларк го чу и тръгна към него.

— Хайде, Зимър, ще се оправиш — каза му Джак. Помнеше това от краткия си престой в морската пехота. Хората трябва да имат причина да живеят. — Ще те оправим, всичко ще е наред. Не се предавай, сержант… Боли, но ще мине.

Кларк дойде при него след миг. Свали бронираната жилетка на бордовия механик, без да обръща внимание на виковете от болката, която причиняваше на разбитото му рамо. За Кларк това също представляваше връщане към минали години и полуизтрити спомени. Забравил беше колко страшно, колко ужасно е това. И въпреки че се съвземаше по-бързо от другите, ужасът, че е безсилен под обстрела, както и последиците почти го съсипваха. А сега не можеше да помогне на Зимър. Виждаше го по раните. Кларк вдигна поглед към Райън и поклати глава.

— Децата ми! — извика Зимър. Сержантът имаше причина да живее, но само тя не стигаше.

— Разкажи ми за децата си — каза Райън. — Говори ми за децата си.

— Седем… имам седем деца… трябва… не мога да умра! Децата ми… децата ми се нуждаят от мен.

— Дръж се, сержант, ще те измъкнем оттук. Ще издържиш — каза Райън, като в очите му напираха сълзи от срам, че трябва да лъже умиращ човек.

— Те имат нужда от мен! — Сега гласът му беше по-слаб, тъй като гърлото и дробовете му се запълваха с кръв.

Райън погледна Кларк с надеждата, че може да каже нещо. Да даде някаква надежда. Нещо. Кларк просто гледаше в лицето на Джак. После отново погледна към Зимър и хвана ръката му — здравата ръка.

— Седем деца ли? — попита Джак.

— Те имат нужда от мен — изхлипа Зимър. Вече знаеше, че няма да бъде при тях, няма да види как растат и се женят и как отглеждат свои деца. Няма да бъде при тях, за да ги напътства и да ги закриля. Не беше успял да направи това, което се очаква от един баща.

— Ще ти кажа нещо за твоите деца, Зимър. Нещо, което не знаеш — каза Райън на умиращия.

— А? Какво? — Изглеждаше объркан. Потърси отговора на големия житейски въпрос в лицето на Райън. Джак не го знаеше, но му каза каквото можеше:

— Те всичките отиват да учат в колеж, човече. — Райън стисна ръката му колкото можа по-силно. — Имаш думата ми, Зимър, всичките ти деца ще учат в колеж. Аз ще се погрижа за това вместо теб. Заклевам се в Бога, че ще го направя.

Лицето на сержанта се промени при тези думи, но преди Райън да успее да реши какво издава то, изражението трепна и от него изчезнаха всички чувства. Райън натисна бутона на разговорната уредба.

— Зимър е мъртъв, полковник.

— Разбрано.

Райън се почувства обиден от студенината на отговора му. Но не чуваше какво мисли Джоунс: „Господи, Господи. Какво ще кажа на Карол и на децата?“

Райън държеше главата на Зимър на коленете си. После бавно се отдръпна и постави главата му върху металния под на хеликоптера. Кларк прегърна по-младия мъж с възлестите си ръце.

— Ще го направя — каза му задавено Джак. — Това не е някаква шибана лъжа. Ще го направя!

— Зная. И той го знаеше. Наистина.

— Сигурен ли си? — Сълзите му започнаха да текат и за Джак беше трудно да повтори най-трудния въпрос в живота си: — Наистина ли си сигурен?

— Той разбра какво му каза, Джак, и ти повярва. Ти направи нещо много хубаво, докторе. — Кларк прегърна Райън така, както мъжете прегръщат жените си, децата си и хората, с които заедно са заставали пред лицето на смъртта.

Намиращият се в предното дясно кресло полковник Джоунс скъта тъгата си на място, откъдето щеше да я извлече по-късно, за да я изпита докрай. Но сега му предстоеше да изпълнява мисия. Бък със сигурност би го разбрал.