Том Клэнси - Реална заплаха

— Говори ми, Бък — заповяда Джоунс.

— Загубихме двадесет и шест процента от мощността на двигател две, сър. Не мога да го поправя. Развален е клапанът. Не би трябвало да се влоши повече. Температурата в изходящата тръба трябва да се стабилизира малко под максимално допустимата… може би. Все още не сме в състояние на авария, ПД. Ще го наглеждам.

— Добре — изръмжа пилотът. Изръмжаването му бе предназначено за клапана, а не за Зимър. Не беше на хубаво. Тази нощ нещата се развиваха добре — прекалено добре. Както повечето ветерани, Пол Джоунс беше подозрителен човек. В момента разсъждаваше над въпроси, свързани с мощността и теглото. Трябваше да се изкатери над онези проклети планини, за да зареди гориво и да се върне в Панама…

Но най-напред трябваше да евакуира хората.

— Колко време ни остава?

— Четири минути — отговори капитан Уилис. — Ще можем да видим зоната след онзи хребет. Нещата започват да се влошават, сър.

— Да, така е. — Джоунс погледна към приборите. Двигател номер едно работеше със 104 процента от разчетната мощност. Двигател номер две използваше малко повече от 73 процента. Тъй като можеха да изпълнят следващата част от мисията си, независимо от проблема, за момента го изоставиха. ПД вкара още данни за надморската височина в своя автопилот. Изкачването на баирите сега щеше да става по-трудно с по-голямото тегло на корпуса и по-малката мощност за изтеглянето й.

— Това си е истински бой — каза Джоунс една минута по-късно. Системата му за нощно виждане показваше доста активни действия на земята. Натисна копчето на радиотелефона си. — Особеност, тук „Цезар“, край. — Не получи отговор.

— „Особеност“, тук „Цезар“, край. — Направи още два опита.

— „Цезар“, тук „Особеност“. Нападнати сме.

— Разбрано, „Особеност“. Виждам, синко. Предполагам, че се намирате на около триста метра по-надолу от зоната за кацане. Изкачете се по хълма. Ние можем да ви прикриваме. Повтарям, можем да ви прикриваме.

— Водим близък бой, „Цезар“.

— Бягайте. Повтарям, бягайте, ние ще ви прикриваме — спокойно му каза ПД. „Хайде, хлапак. И преди съм бил тук. Зная какво да правя…“ — Незабавно преустановете боя!

— Разбрано. „Особеност“, тук „Шест“, тръгнете към зоната за кацане. Повтарям, веднага тръгнете към зоната за кацане — чуха го да казва всички. ПД натисна копчето на разговорната уредба.

— Бък, влизаме с оръдията. Стрелци, по местата си. Имаме „гореща“ зона за кацане. На земята има приятелски войски. Повтарям, на земята има приятелски войски. Така че нека бъдем адски внимателни с тези шибани оръдия!

Джоунс бе желал стотици пъти да имаше такова оръдие в Лаос. Хеликоптерът „Пейв Лоу“ носеше над четиристотин и петдесет килограма титанова броня, която, разбира се, обхващаше зоната около двигателите, горивните резервоари и трансмисията. Пилотите бяха защитени с по-малко ефективен кевлар. Останалата част от хеликоптера нямаше такова щастие — едно дете би могло да пробие алуминиевата обшивка с отвертка, — но това бе положението. Започна да лети около зоната за кацане, на триста метра над нея и около шестстотин метра встрани, като се движеше по посока на часовниковата стрелка, за да определи състоянието на нещата. Не изглеждаха добре.

— Това не ми харесва, ПД — каза Зимър по разговорната уредба. Сержант Бийн на задното миниоръдие имаше същото усещане, но не каза нищо. Райън, който не беше видял нищо на предишните две зони за кацане, държеше устата си затворена.

— Движат се, Бък.

— Така изглежда.

— Добре. Започвам спираловидно навлизане. Съобщение за екипажа — отиваме да погледнем нещата по-отблизо. Можете да отговаряте на стрелба по нас, но не правете друго, докато не ви кажа. Искам да чуя, че сте ме разбрали.

— Зимър съобщава, че е разбрал.

— Бийн съобщава, че е разбрал.

— Райън съобщава, че е разбрал. „И без това не виждам нищо, по което да стрелям.“

Нещата бяха по-лоши, отколкото изглеждаха. Нападателите от Картела бяха решили да се приближат към зоната за кацане от неочаквана посока. Така пресякоха резервния евакуационен пункт, избран от „Особеност“, а групата не беше имала време, за да приготви цялостна защитна верига. Но най-лошото от всичко — сред нападателите имаше оцелели след битката срещу „Нож“ и сега бяха понаучили нещо. Например, че понякога стремителната атака е по-безопасна. Знаеха и за хеликоптера, но не достатъчно. Ако имаха представа за въоръжението му, битката можеше да свърши веднага. Но те очакваха спасителният хеликоптер да бъде невъоръжен, защото не бяха виждали друг вид. Както обикновено става в боя, всичко се определяше от намеренията и грешките, от познанието и невежеството. Група „Особеност“ се изтегляше, като оставяше след себе си набързо нагласени мини, но както и преди, жертвите повече разяряваха нападателите, а ветераните на Картела от хълма на нинджите научаваха все повече. Разделиха се на три групи и започнаха да обкръжават зоната за кацане на върха на хълма.