Том Клэнси - Реална заплаха

Имаше трима мъже. Единият, с пистолет в ръка, тръгна към тях. Кларк и Чавес го простреляха в гърдите и главата. Другият въоръжен мъж, клекнал до прозореца, направи опит да се извърне към тях, но не можа да го направи на колене и падна на хълбок. Чавес се озова при него за миг и го удари с приклада на автомата си в челото. Кларк изтича при третия мъж и го хвърли към стената. Леон и Вега нахълтаха и изтичаха до другата врата. Стаята там беше празна.

— Сградата е чиста — извика Вега — Хей, аз…

— Хайде! — Кларк дръпна своя човек през предната врата. Чавес стори същото, а Леон го прикриваше. Вега се движеше бавно. Не разбраха защо, докато не излязоха навън.

Кларк вече разговаряше по радиотелефона си.

— „Цезар“, тук „Змия“. Хванахме ги. Да се махаме оттук, мамицата му.

— Леон — каза Вега, — гледай.

— Тони — отговори сержантът. Единственият друг оцелял от хълма на нинджите, беше човек от група „Знаме“. Леон отиде до Ескобедо, който все още беше в съзнание. — Копеле! Считай се за мъртвец, мамицата ти! — изкрещя Леон, като свали автомата си.

— Спри! — извика Кларк. Това почти не подейства, но той го събори, което има резултат. — Ти си войник, по дяволите, дръж се като такъв! Ти и Вега, занесете приятелчето си в хеликоптера.

Група „Поличба“ се придвижваше през полето. Интересно, но няколко души все още не бяха съвсем мъртви. Тази грешка бе коригирана с единични изстрели от автоматите. Капитанът събра хората си и ги преброи, като сочеше към всеки.

— Добре се справихте — поздрави го Кларк. — Всички ли убихте?

— Да!

— Добре. Ето го и нашия превоз.

Този път хеликоптерът дойде от запад и отново не се докосна до земята. „Точно както преди“ — помисли си Кларк. Хеликоптер, който се докосне до земята, може да взриви някоя мина. Тук нямаше такава вероятност, но ПД беше остарял достатъчно, за да стигне до полковник, защото не поемаше никакви рискове. Грубо стисна ръката на Ескобедо — вече беше имал достатъчно време да го огледа и да го разпознае, — и го насочи към рампата. Един човек от екипажа на хеликоптера ги посрещна, преброи всички и преди Кларк да може да седне до човека, когото водеше, хеликоптерът се вдигна във въздуха и пое на север. Кларк нареди на един войник да наглежда senor Ескобедо и отиде напред.

„Исусе“ — помисли си Райън. Преброи осем тела, при това само в близост до хеликоптера. Джак изключи двигателя на оръдието си и се отпусна — този път истински. Отпускането беше нещо относително, както току-що научи. Стрелбата срещу него наистина беше по-лоша, отколкото седенето в задната част на проклетия хеликоптер. Помисли си, че това е удивително. Една ръка сграбчи рамото му.

— Хванахме Ескобедо и Кортес живи! — извика Кларк.

— Ескобедо ли? А какво, по дяволите, правеше той…

— Оплакваш ли се?

— Какво да правим с него, дяволите да го вземат? — попита Джак.

— Е, не можех да го оставя там, нали?

— Но какво…

— Ако искаш, мога да дам един урок по летене на копелето. — Кларк направи жест към задната рампа. „Ако се научи да лети, преди да се удари в земята, много добре…“

— Не, по дяволите, това е убийство!

Кларк му се усмихна.

— Оръдието до теб също не е за водене на преговори, докторе.

— Добре, хора — чу се гласът на ПД по разговорната уредба, преди да могат да продължат разговора си. Още един етап и свършваме.

Нещата започнаха с предупреждението на президента. Адмирал Кътър не беше свикнал да проверява дали заповедите му се изпълняват. По време на кариерата му във военноморските сили заповедите бяха неща, които той дава, а други хора изпълняват, или които той трябва да изпълнява, ако му е наредено отгоре. Обади се до ЦРУ, свърза се с Ритър и зададе въпроса, който по принцип е ненужно обиден. Кътър знаеше, че вече е унижил този човек и не постъпва умно, като продължава да го прави — но ако президентът е прав? Този риск изискваше допълнителни действия. Реакцията на Ритър го разтревожи. Нямаше го раздразнението, което трябваше да се долови в гласа му. Вместо това той отговори както обикновен правителствен бюрократ: да, разбира се, че заповедите се изпълняват. Ритър беше хладен и ефикасно работещ кучи син, но дори и хората като него имат граница, след която на преден план излизат чувствата. Кътър знаеше, че е пресякъл тази точка по отношение на заместник-директора по операциите. Очаквания гняв просто го нямаше у него.

„Нещо не е наред. — Съветникът по въпросите на националната сигурност реши, че трябва да се поотпусне. — Нещо може би не е наред.“ Май Ритър го будалка. Кътър се замисли. Може пък да е разбрал, че това е единствено верният начин на действие, и се е оставил в ръцете на съдбата. В края на краищата Ритър харесваше службата си. Както казваха в правителствените кръгове, там е в свои води. Дори най-важните правителствени служители имаха свои води. Дори и те често пъти не харесваха идеята да напуснат канцеларията си, секретарката, шофьора и титлата, които ги обозначаваха като важни персони въпреки нищожните им заплати. Както в във филмите, да напуснеш правителството означава да навлезеш в реалния свят, а там хората очакват резултати, които да подкрепят докладите за правителството и оценките на националното разузнаване. Колко хора стоят на правителствена служба поради сигурността, облагите и изолацията от този „реален“ свят? Кътър беше сигурен, че хората от този тип са повече, отколкото онези, които се считат за честни слуги на народа си.