Том Клэнси - Реална заплаха

— В такъв случай след десет минути — реши той.

— Добре — съгласи се капитанът. — Не сме водили много бойни действия. Имаме всичкото необходимо оръжие и муниции.

— Е? — попита Ескобедо.

— Ами снощи убихме десет norteamericanos и тази вечер ще очистим още десет.

— Но загубите! — възпротиви се Латоре.

— Бием се срещу висококвалифицирани професионални войници. Нашите хора ги унищожиха, но и врагът се би смело. Оцеля само един — каза Кортес. — Тялото му е в съседната стая. Умря скоро, след като го доведоха тук.

— Откъде знаеш, че не са наблизо? — попита Ескобедо. Беше си позволил да забрави мисълта за физическата опасност.

— Имам местоположението на всяка вражеска група. Те чакат да ги изведе поддържащият ги хеликоптер. Не знаят, че хеликоптерът им е изтеглен.

— Как успя да разбереш това? — учуди се Латоре.

— Моля ви, позволете ми да запазя методите си в тайна. Наехте ме заради опита ми. Не трябва да се изненадвате, когато го демонстрирам.

— И сега?

— Нашата щурмова група — този път почти двеста души — трябва да наближава втората американска група. Кодовото й наименование е „Особеност“ — добави Феликс. — Разбира се, следващият ни въпрос е кой елемент от ръководството на Картела се възползва от това — или може би трябва да кажа, кои членове на Картела работят с американците и ги използват за собствена изгода? Както често пъти става в такива ситуации, изглежда, всяка от страните използва другата.

— О? — Този път възкликна Ескобедо.

— Si jefe. И не трябва да се изненадвате, че успях да открия тези, които са предали другарите си. — Погледна към двамата с тънка усмивка.

Пътя охраняваха само двама души. Кларк се върна в микробуса, докато хората от „Поличба“ затичаха през гората, за да стигнат до целта. Вега и Леон бяха свалили едното странично стъкло и сега Вега, седнал отзад, го придържаше с ръка на мястото му.

— Всички готови ли са? — попита Кларк.

— Давай — отговори Чавес.

— Започваме. — Кларк взе последния завой по пътя и забави, като откара колата право при постовите. Те свалиха оръжията си от ремъците и заеха по-агресивна стойка, когато той забави скорост. — Моля да ме извините, загубих се.

Това беше сигналът за Вега да пусне стъклото. Когато то падна, Чавес и Леон се изправиха на колене и се прицелиха с автоматите си със заглушители в постовите. И двамата получиха изстрели в главите без предупреждение и паднаха на земята, без да издадат нито звук. Странно, но автоматите трещяха ужасно силно в колата.

— Добро изпълнение — каза Кларк. Преди да продължи, вдигна радиотелефона си.

— Тук „Змия“. „Поличба“, докладвайте.

— „Змия“, тук „Поличба“. Намираме се на позиция. Повтарям, намираме се на позиция.

— Разбрано. Имайте готовност. „Цезар“, тук „Змия“.

— „Змия“, тук „Цезар“. Готови сме да приемаме.

— Съобщете местоположението си.

— Намираме се на пет мили разстояние.

— Разбрано, „Цезар“, продължавайте да стоите на пет мили. Знайте, че тръгваме.

Кларк угаси фаровете и откара микробуса още сто метра надолу по пътя. Избра място до един завой. Спря микробуса и го извъртя, за да прегради пътя.

— Дайте ми една от осколочните си гранати — каза той, като слезе от колата, но остави контактния ключ на мястото му. Най-напред разхлаби щифта на гранатата. След това я завърза за дръжката на вратата и прокара друга жица от щифта към педала за газта. Това му отне по-малко от минута. Следващият човек, който реши да отвори вратата, ще получи гадна изненада. — Добре, хайде.

— Хитро го направи, мистър Кларк — каза Чавес.

— Хлапе, аз съм бил нинджа, преди това да стане модно. А сега млъквай и си върши работата. — Каза го без усмивка, защото нямаха време за празни приказки. Чувстваше се, сякаш се връща в младостта си, но макар усещането да беше добре дошло, щеше да е по-приятно, ако не бе прекарал младостта си във вършене на неща, които по-добре никой да не помни. Но възбудата от факта, че води хората си в бой, беше нещо, за което паметта му не го лъжеше. Това бе ужасно нещо, опасно. Също така то беше и нещо, за което много го биваше и той го знаеше. За момент той вече не беше мистър Кларк. Той беше Змията, човекът, чиито стъпки никой не е чувал. Трябваха им пет минути, за да стигнат до мястото, откъдето щяха да нападат.

Северновиетнамците бяха по-умни врагове от тези. Всички телохранители се намираха близо до къщата. Той взе очилата на Вега и ги преброи, като огледа и двора, за да види дали няма и други, но не забеляза.