Том Клэнси - Реална заплаха

— И какво ще правиш? — попита Вега.

— Ще го плесна много силно през двете ръце. Сега слушайте. Притеснявайте се за това, което ни предстои тази вечер. Всичко по реда си. Вие сте войници, а не тълпа млади проститутки. Нека говорим по-малко и мислим повече…

Чавес, Вега и Леон схванаха намека. Започнаха да проверяват оборудването си. В микробуса имаше достатъчно място, за да разглобят и почистят оръжието си.

Кларк влезе в Ансерма към залез-слънце. Намери едно тихо място на около миля от къщата и слезе от микробуса. Кларк взе очилата за нощно виждане на Вега и заедно с Чавес отидоха на разходка.

Земята бе обработвана наскоро. Кларк се запита какво ли са садили, но този факт, а и това, че се намираха близо до селото, означаваше, че дърветата наоколо са оредели от огньовете за готвене. Можеха да се движат бързо. Половин час по-късно видяха къщата, отделена от гората с двеста метра открита площ.

— Не ми харесва — каза Кларк от мястото, на което лежеше.

— Виждам шестима, до един с автомати „Калашников“.

— Имаме компания — каза човекът от ЦРУ и се обърна, за да види откъде идва звукът. Беше от един мерцедес и следователно можеше да принадлежи на всеки от хората на Картела. С него дойдоха още две коли — едната отпред, а другата — отзад. Шестима телохранители излязоха, за да проверят района.

— Ескобедо и Латоре — каза Кларк. — Две важни клечки, които идват, за да се срещнат с Кортес. Чудя се защо ли…

— Твърде много са — прекъсна го Чавес.

— Забеляза ли, че нямаше никаква парола, нищо?

— Е?

— Възможно е, ако играем картите си правилно.

— Но как?

— Мисли творчески — посъветва го Кларк. — Връщаме се при колата.

Това им отне още двадесет минути. Когато стигнаха дотам, Кларк нагласи един от радиотелефоните си.

— „Цезар“, тук „Змия“, край.

Второто зареждане с гориво направиха недалеч от брега. Щеше да се наложи да заредят най-малко още веднъж, преди да тръгнат обратно за Панама. За момента другият вариант не им изглеждаше много вероятен. Хубавото беше, че капитан Франсис Монтейн управляваше своя „Комбат Тейлън“ с обичайния замах и четирите му витла се въртяха в постоянен ритъм. Нейните радиооператори вече разговаряха с оцелелите наземни групи, като по този начин облекчаваха задачата на екипажа на хеликоптера. За първи път през мисията екипажът на самолета можеше да действа така, както е обучаван. Самолетът „МС-130Е“ координираше различни части от операцията, насочваше хеликоптера към съответните места и го отдалечаваше от евентуални заплахи. Освен това поддържаше хеликоптера на ПД постоянно зареден с гориво.

В задната част нещата се бяха успокоили. Райън бе станал и се разхождаше натам-насам. След малко страхът му доскуча и той дори успя да използва отвора за уриниране, без да го пропусне. Екипажът на хеликоптера го прие като натрапник, към когото поне нямаха нищо против, а това някак си означаваше много за него.

— Райън, чуваш ли ме? — попита Джоунс.

Джак протегна ръка надолу към копчето на микрофона.

— Да, полковник.

— Твоят човек на земята иска да направим нещо по-различно.

— Какво е то?

ПД му обясни.

— Ще трябва да заредим още веднъж, но можем да го направим. Ти решавай.

— Сигурен ли си?

— На нас ни плащат за специални операции.

— Добре тогава. Това копеле ни трябва.

— Разбрано. Сержант Зимър, ще минем над сушата след една минута. Провери системите.

Бордовият инженер погледна към таблото с приборите.

— Разбрано, полковник. Всичко ми изглежда доста стабилно, сър. Системите са изправни.

— Добре. Първата спирка е при група „Поличба“. Приблизителното време за кацане е два часа и нула минути. Райън, по-добре се хвани за нещо. Ще следваме релефа на земята. Трябва да говоря с поддържащия самолет.

Джак не знаеше какво означава това. Разбра веднага, след като пресякоха първия хребет на крайбрежните планини. Хеликоптерът подскочи нагоре като полудял асансьор, а след като преодоля хребета, дъното му се спусна надолу. Летеше в режим с компютърна поддръжка, като преодоляваше склонове от шестдесет градуса — изглеждаше далеч по-лошо — нагоре и надолу според особеностите на терена и се плъзгаше едва на метър над земята. Хеликоптерът беше направен за сигурност, а не комфорт. Райън не се чувстваше нито комфортно, нито в безопасност.

— Първата зона за кацане е след три минути — обяви полковник Джоунс след цяла вечност. — Хайде да загреем, Бък.

— Разбрано. — Зимър протегна ръка и бутна един превключвател. — Включено. Оръдията загряват.