Том Клэнси - Реална заплаха

— Вече го сторих! — отговори радиотелефонът.

Кларк извъртя глава и видя един човек с автомат АК-47 на пет метра от себе си.

— Нека действаме разумно, хора — каза сержант Вега. Още трима мъже се появиха от гората. Един от тях имаше кървава превръзка на бедрото си. Чавес също беше преметнал един „Калашников“ през рамо, но бе запазил своя МП-5 със заглушител. Отиде право при микробуса.

— Не е лошо, хлапак — каза Кларк. — Как се досети?

— Радиотелефон с ултрависока честота. Трябва да излъчваш отвисоко, нали? Според картата тук има шест такива места. Чух те и те забелязах, когато се насочи насам преди половин час. Сега ще ми кажеш ли какво става, мамицата му?

— Най-напред нека се погрижим за ранения. — Кларк слезе и подаде пистолета си с дръжката напред към Чавес. — Отзад имам медикаменти за оказване на бърза помощ.

Раненият мъж беше сержант Хуардо, автоматчик от 10-и планински полк във Форт Дръм. Кларк отвори задната врата на микробуса и помогна да го качат, а след това отвори раната.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита Вега.

— Някога бях тюлен — отговори Кларк, като вдигна ръка, за да могат да видят татуировката му. — Трета група за специални операции. Прекарах доста време във Виетнам. Занимавах се с неща, които никога не стигнаха до телевизионните новини.

— Какъв беше там?

— Напуснах като помощник-боцман, или за вас Е-7. — Кларк огледа раната. Лоша на външен вид, но не и опасна за живота, стига да не кърви много, което досега не се беше случило. Дотук изглеждаше, че пехотинците са направили повечето от нещата, които е трябвало да направят. Кларк разкъса превръзката и поръси раната с противомикробна сулфамидна пудра. — Имате ли препарат за разширяване на кръвоносните съдове?

— Ето. — Сержант Леон му подаде една торбичка с вътрешновенозна течност. — Никой от нас не знае как да го използва.

— Не е трудно. Гледай как го правя. — Кларк хвана ръката на Хуардо над лакътя и го накара да свие юмрук. След това заби иглата в голямата вена над лакътя. — Виждаш ли? Добре, шмекерувам. Жена ми е медицинска сестра и аз понякога практикувам при нея в болницата — призна си Кларк. — Как се чувстваш, хлапе? — попита той пациента си.

— Ще ми се да поседна — призна Хуардо.

— Не искам да ти инжектирам болкоуспокояващо. Може да се наложи да си буден. Смяташ ли, че ще издържиш?

— Щом трябва. Хей, Динг, имаш ли бонбони?

Чавес му подхвърли шишенцето с болкоуспокояващи хапчета тиленол.

— Това са последните, Пабло. Пести ги.

— Благодаря, Динг.

— Имаме малко сандвичи на предната седалка — каза Ларсон.

— Храна! — Вега веднага се отправи натам. След минутка четиримата войници поглъщаха храната заедно с шест коли, които Ларсон бе купил по пътя насам.

— Откъде взехте оръжията?

— От лошите. Тъкмо свършихме патроните за нашите автомати и реших, че трябва да се справяме с подръчни средства.

— Добре разсъждаваш, хлапе — отговори Кларк. — Можем да направим две неща: да ви закараме обратно до летището и да ви изведем със самолет, за което ще ни трябват три часа, и още три в самолета. После всичко свършва и вие ще сте обратно на американска територия.

— Какво е другото?

— Чавес, иска ли ти се да спипаш копелето, което ви причини всичко това? — Кларк знаеше отговора още преди да зададе този въпрос.

Адмирал Кътър се беше облегнал на стола си, когато телефонът иззвъня. Знаеше кой се обажда по линията, чиято лампичка мигаше.

— Да, господин президент.

— Ела тук.

— Идвам, сър.

Лятото е мързелив сезон за Белия дом и за повечето правителствени служби. Календарът на президента беше по-пълен от обичайното с церемониални мероприятия, които политикът в него обичаше, а представителят на изпълнителната власт ненавиждаше. Да се ръкуваш с „Мис Пълномаслено мляко“, както наричаше постоянния поток от посетители… Понякога се питаше дали ще срещне и „Мис Презерватив“, като се има предвид промяната на сексуалното поведение напоследък. Бремето беше по-голямо, отколкото много хора могат да си представят. За всеки такъв посетител имаше лист хартия, няколко абзаца с информация, за да може човекът да си помисли: „Я виж ти, президентът наистина знае кой съм. Наистина се интересува от мен!“ Ръкостискането с избирателите и разговорите с обикновените хора бяха важна и обикновено приятна част от работата му, но не и сега, една седмица преди кампанията, когато все още изоставаше в проклетите предварителни гласувания, както два пъти седмично обявяваше всяка телевизионна мрежа за новини.