Том Клэнси - Реална заплаха

„Рано или късно — призна си той. — Но не днес.“

Инструктажът за мисията отне на ПД два часа. Той, капитан Уилис и капитан Монтейн разработиха всички подробности — къде ще дозаредят гориво, къде ще кръжи самолетът, ако нещо се обърка. По какви маршрути да поемат, ако нещата се развият зле. Всеки член на екипажите получи пълна информация. Това бе повече от необходимо, то представляваше морално задължение към екипажа. Тази вечер щяха да рискуват живота си. Трябваше да знаят защо го правят. Както винаги, сержант Зимър имаше няколко въпроса и едно важно предложение, което веднага включиха в плана. След това дойде време за предполетната подготовка на хеликоптера и самолета. Всяка тяхна система бе проверена според процедура, продължаваща няколко часа. Част от този преглед беше за обучение на новите членове на екипажа.

— Какво знаете за оръдията? — попита Зимър Райън.

— Никога не съм стрелял с такова нещо. — Райън погали дръжките на миниоръдието. Умалената в мащаб версия на двадесетмилиметровото оръдие „Вулкан“ имаше шест цеви тридесети калибър, които се въртяха по посока на часовниковата стрелка, задвижвани от електромотор, и вземаха снаряди от един огромен бункер отляво. Работеше на две скорости — 4000 и 6000 изстрела в минута — 66 или 100 изстрела в секунда. Почти половината снаряди бяха трасиращи. Причината бе психологическа. Изстрелите от миниоръдието създаваха впечатлението за лазерен лъч от научнофантастичен филм, превъплъщението на самата смърт. Освен това много лесно можеше да се насочва оръдието, тъй като Зимър го увери, че отблясъкът при стрелбата ще бъде най-заслепяващото нещо, ако не се брои поглед право към слънцето. Показа на Райън цялата система: къде се намират превключвателите, как да застава, как да се прицелва.

— Какво знаете за въоръжения бой, сър?

— Зависи какво имате предвид — отговори Райън.

— Този бой, когато хора с оръжие се опитват да ви убият — търпеливо обясни Зимър. — Опасно е.

— Участвал съм няколко пъти. Да не говорим за това, а? Вече ме е страх. — Райън погледна над оръдието към вратата на хангара и се зачуди защо постъпи толкова глупаво и се съгласи на това. Но какъв ли избор имаше? Можеше ли просто да изпрати тези мъже там, където е опасно? Ако постъпеше така, то с какво се отличаваше от Кътър?

Джак огледа вътрешността на хеликоптера. Изглеждаше му толкова голяма, здрава и сигурна тук на бетонния под на хангара. Но това е машина, проектирана за живот в смутния въздух на неприятелски настроеното небе. Това е хеликоптер. Райън особено мразеше хеликоптерите.

— Смешното е, че мисията е лесна — каза след малко Зимър. — Сър, ако свършим работата си както трябва, всичко ще бъде просто влизане в страната и излизане оттам.

— Точно от това се боя най-много, сержант — отговори Райън, като горчиво се засмя най-вече на себе си.

Кацнаха в Сантагуеда. Ларсон познаваше човека, който ръководеше местното летище, и го уговори да му даде микробуса си „Фолксваген“. Двамата офицери от ЦРУ отидоха на север и след един час преминаха през село Ансерма. Прекараха половин час там, караха наоколо, докато видяха това, което търсеха: няколко камиона, тръгващи или прибиращи се по коларски път, както и скъпа лимузина. Кларк се увери, че от „Лудория“ бяха познали мястото, за което си мислеше и той, докато летяха насам. След като потвърдиха всичко това, отново караха на север още половин час, после поеха по един страничен път в планината над Вегас дел Рио. Кларк бе забил нос в една пътна карта, а Ларсон намери едно хълмче, където спря колата. Тук извадиха радиотелефона.

— „Нож“, тук „Променлива“, край.

Не се получи нищо въпреки петминутните опити. Ларсон откара колата още на запад, като преминаваше през всевъзможни дупки в опит да намери друго високо място за Кларк. Когато получиха отговор, часът беше три следобед и правеха петия си опит.

— Тук „Нож“. Край.

— Чавес, говори Кларк. Къде си ти, по дяволите? — попита Кларк на испански.

— Нека първо си поговорим.

— Бива си те, хлапе. Биха могли да те използват в трета група за специални операции.

— Защо трябва да ти имам доверие? Някой ни прецака. Някой реши да ни захвърли тук.

— Не съм аз.

— Радвам се да го чуя — беше скептичният и горчив отговор.

— Чавес, говориш по радиовълна, която може да е разкрита. Ако имаш карта, ние се намираме на следните координати — обясни Кларк. — Двама сме в син микробус. Провери ни. Не бързай, използвай толкова време, колкото ти е необходимо.