Том Клэнси - Реална заплаха

— Никога не съм казвал, че са глупави — въздъхна Джак, като подаде листа на Кларк. Заглавието беше замислено като отделно съобщение само по себе си. Заглавие, което няма нищо общо със секретността. — Това дали означава, каквото си мисля.

— Трябва да се притесняваме за един ЗОТ по-малко. Нека да са два — каза Кларк. Започна да прелиства факсимилетата. — Господи! — Постави купчината листа на бюрото и започна да се разхожда из стаята, като гледаше през прозореца към самолета в хангара. — Добре — каза си той. Кларк никога не се бавеше при съставянето на планове. Поговори с Райън няколко минути. След това каза на Ларсон:

— Хайде да си размърдаме задниците, хлапак. Имаме работа.

— Имате ли резервни радиотелефони? — попита го полковник Джоунс.

— Два, с нови батерии, а имаме и запасни батерии — отговори Кларк.

— Приятно е да се работи с опитни хора — каза ПД. — Контролна проверка в шест, мистър Кларк.

— Винаги, полковник Джоунс — отговори Кларк, тръгвайки към вратата. — Ще се видим след няколко часа.

Вратите на Хангара се отвориха. Един влекач изтегли малкия „Бийчкрафт“ на слънцето и вратите на хангара се затвориха. Райън се заслуша в шума на стартиращите двигатели, който затихна с отдалечаването на самолета.

— Ами ние? — попита той полковник Джоунс.

Капитан Франсис Монтейн влезе в стаята. Тя изглеждаше толкова французойка, колкото и предците й — ниска, с гарвановочерна коса. Не беше особено красива, но първото впечатление на Райън беше, че ще е страхотна в леглото. Това го сепна и той се зачуди как изобщо му хрумна такова нещо. Още по-странен беше фактът, че тя е командир на самолет в ескадрила със специално предназначение.

— Времето ни играе кофти номера, полковник — веднага обяви тя. — Адел отново се движи на запад със скорост двадесет и седем възла.

— Не можем да направим нищо по този въпрос. Отиването дотам и измъкването на хората не би трябвало да е много трудно.

— Връщането може да е малко по-вълнуващо, ПД — мрачно отговори Монтейн.

— Всичко по реда си, Франсис. Пък и имаме резервно място за кацане.

— Полковник, дори и ти не си толкова откачен.

ПД се обърна към Райън и поклати глава.

— Младшите офицери вече не са такива, каквито бяха едно време.

Летяха над вода почти през цялото време. Ларсон караше уверено и сигурно както обикновено, но очите му постоянно се обръщаха на североизток. Нямаше грешка, високите и тънки облаци бяха вечният предвестник на приближаващия ураган. Зад тях се намираше Адел и вече бе написал нова глава в историята. Възникнал до Зелени нос, ураганът летеше през Атлантическия океан със средна скорост от седемнадесет възла, а след това, когато влезе в източната част на Карибско море, спря, загуби сила, отново я събра и подскочи на север, след това на запад, а дори веднъж и на изток. Толкова непредсказуем ураган не бе имало от времето на Джоун, отпреди години. Малък и съвсем без да притежава бруталната сила на Камил, Адел все пак беше опасен ураган, чиито ветрове достигаха скорост седемдесет и пет възла. Единствените хора, които летяха близо до тропически циклони, се намираха на самолети за изследване на урагани и за тях смъртната заплаха беше нещо скучно. Но това не беше място за двумоторен „Бийчкрафт“, та дори ако го управляваше самият Чък Йегър 87 87 Американски летец, преодолял първи свръхзвуковата бариера. — Б. пр. . Ларсон вече съставяше планове. Ако мисията не премине както трябва или ако бурята отново промени курса си, той трябва да избере летище за кацане, дозареждане с гориво и отлитане на югоизток, за да заобиколи сивия хаос, който бързо се приближаваше към тях. Въздухът беше измамно спокоен и неподвижен. Пилотът се чудеше колко ли още часа ще минат, преди той да се промени в нещо много различно. А това бе само една от опасностите, които го чакаха.

Кларк седеше тихо в дясната седалка, загледан напред със спокойно и нечовешки безизразно лице, докато мисълта му се движеше по-бързо, отколкото витлата на самолета. Виждаше лица пред стъклото, някои на живи хора, други — на мъртви. Спомняше си отдавна отминали бойни действия, опасности, страхове, спасявания, при които тези лица имаха своя роля. Най-много си спомняше уроците, някои, научени от лекции, но важните бяха дошли от собствения му опит. Джон Терънс Кларк не беше от хората, които забравят. Постепенно опресни спомените си за всички важни уроци засега. Уроците от времето, когато е бил сам на вражеска територия. След това дойде ред на лицата, които ще играят роли в днешния ден. Гледаше към тях — на около метър пред лицето си, — видя израженията които очакваше да имат, разучаваше ги, за да разбере хората. Накрая стигна до конкретния план. Замисли се за това, което искаше да направи, и го претегли спрямо вероятните цели на противника. Обмисли алтернативни планове и нещата, които можеше да се объркат. Когато свърши всичко това, си наложи да спре. Човек бързо стига до момента, когато въображението му се превръща във враг. Всяка част на операцията бе заключена в своя малка кутийка и той ще ги отваря една по една. Ще се довери на опита и инстинктите си. Но нещо у него се питаше дали… кога… тези качества ще му изневерят?