Том Клэнси - Реална заплаха

А къде е Райън? Обърна глава, за да се огледа. Не забеляза отсъствието му в началото, защото Райън не беше дошъл с останалите от делегацията на ЦРУ. Знамето отиде у съдията Мур. Хората започнаха да си стискат ръце, да разговарят.

„Да, наистина Бог прояви милост и го прибра толкова бързо накрая. Да, такива мъже не се появяват всеки ден. Да, това е краят на хората като него и е много жалко. Никога не съм срещал сина му, но съм чувал…“

Десет минути по-късно. Ритър и Мур се намираха в кадилака на ЦРУ. Тръгнаха обратно към паркинга „Джордж Вашингтон“.

— Къде, по дяволите, е Райън? — попита директорът на централното разузнаване.

— Не знам. Мислех, че ще дойде със собствената си кола.

Мур не беше толкова разгневен, колкото разстроен от това. Все още държеше знамето на коленете си. Пипаше го нежно като новородено бебе, без да знае защо… Осъзна, че наистина има Бог, както го бяха уверявали баптистките проповедници в младежките му години. И ако Джеймс наистина е имал душа, то той в момента държи в ръцете си най-добрата следа от нея. Знамето беше топло на пипане. И макар да знаеше, че или си въобразява, или платът е задържал топлина от лъчите на утринното слънце, енергията, излъчвана от знамето, на което Джеймс бе служил от юношеските си години, сякаш го обвиняваше в предателство. Присъстваха на едно погребение тази сутрин, но на две хиляди мили оттук се намираха други хора, които ЦРУ изпрати да свършат определена работа и които дори няма да бъдат възнаградени с гроб между свои.

— Боб, какво направихме, по дяволите? — попита Мур. — Как се забъркахме в тази каша?

— Не зная, Артър. Не зная.

— Джеймс наистина извади късмет — промълви директорът на централното разузнаване. — Той поне си замина…

— С чиста съвест? — Ритър погледна през стъклото, като не можеше да погледне шефа си в очите. — Виж какво, Артър… — Замълча, не знаеше какво още да каже. Ритър работеше в ЦРУ от петдесетте години като следовател, контрольор, командир на оперативна служба, а след това на отдел в Ленгли. Губил беше оперативни офицери и агенти, но никога не ги беше предават Помисли си, че за всяко нещо има по един първи път. Току-що бе успял да проумее по много пряк начин, че за всеки човек има и един първи път да умре. Но когато човек стига до момента на окончателната равносметка недостойно, това е проява на най-голяма страхливост, най-големия неуспех в живота.

Пътят до Ленгли беше кратък и колата спря, преди този въпрос да получи отговор. Изкачиха се нагоре с асансьора. Мур отиде към канцеларията си. Ритър отиде в своята. Секретарките още не бяха се върнали. Те пътуваха в един микробус. Ритър започна да се разхожда из канцеларията си, докато ги чакаше, а след това отиде да види мисис Къмингс.

— Райън обаждал ли се е?

— Не, а и аз не можах да го видя. Знаете ли къде е той? — попита Нанси.

— Съжалявам, но не зная. — Ритър се върна и изведнъж реши да позвъни в дома на Райън, където му отговори телефонен секретар. Провери картона на Райън за служебния телефон на Кати и секретарката го свърза с нея.

— Обажда се Боб Ритър. Трябва да разбера къде е Джак.

— Не знам — предпазливо отговори доктор Каролайн Райън. — Вчера ми се обади, че няма да е в града. Не каза къде ще ходи.

По лицето на Ритър премина хладна тръпка.

— Кати, трябва да разбера Много е важно! Не мога да ти обясня колко важно е всичко това. Моля те, повярвай ми, трябва да знам къде е.

— Искате да ми кажете, че и вие не знаете къде е той? — В гласа й се забелязваха тревожни нотки.

Ритър разбра, че Райън е научил.

— Виж какво, Кати, аз ще го намеря. Не се тревожи. — Усилието да я успокои се провали, но Ритър затвори телефона при първата удобна пауза. Директорът по оперативните въпроси отиде в канцеларията на съдията Мур. Знамето лежеше на бюрото на директора на централното разузнаване, все още сгънато на триъгълник, като накривена шапка. Съдията Артър Мур, директор на централното разузнаване, седеше тихо и го гледаше.

— Джак го няма. Жена му казва, че не знае къде е. Той знае, Артър. Знае и е отишъл да направи нещо.

— Как може да е разбрал?

— Откъде да знам, по дяволите? — Ритър се замисли за момент, а след това махна с ръка на шефа си. — Ела.

Влязоха в канцеларията на Райън. Ритър отвори панела пред стенния сейф на Джак и набра съответната комбинация, но не се случи нищо, освен че започнаха да святкат предупредителните светлинки по проклетия циферблат.

— По дяволите — каза Ритър. — Мислех, че това е комбинацията.