Том Клэнси - Реална заплаха

— Това значи ли каквото си мисля? — попита Ларсон.

— Това значи, че някой ЗОТ ще умре — тихо отговори Кларк.

В очите му имаше сълзи. Виждал бе такова нещо и преди, когато хеликоптерът му излетя навреме, а другият не можа. Тогава, а и дълго време след това се срамуваше, че той оцеля, а другите не можаха. „По дяволите!“ Тръсна глава и се овладя.

— „Нож“, тук „Променлива“. Чувате ли ме, край? Отговорете и си кажете името. Повтарям, отговорете и си кажете името.

— Чакай малко — каза Чавес. — Говори Чавес. Кой е на този радиоканал?

— Слушай какво ще ти кажа, защото каналът е открит. Говори Кларк. Срещали сме се преди. Движи се в същата посока, както през нощта на учението, спомняш ли си?

— Разбрано. Помня посоката, в която се движихме тогава. Мога да го направя.

— Ще се върна, за да ви взема утре. Дръж се, хлапак. Нещата още не са приключили. Повтарям: ще се върна да ви взема утре. А сега разкарай задника си оттам. Край на връзката.

— Какво означава всичко това? — попита Вега.

— Тръгваме на изток, надолу по хълма, после на север, а след това ще завием на изток.

— После какво? — настоя Oso.

— Откъде да знам, мамицата му!

— Връщай се на север — нареди Кларк.

— Какво е ЗОТ? — запита Ларсон, когато влезе в завоя. Кларк отговори толкова тихо, че почти не се чу какво каза:

— ЗОТ е задник от тила. Някое от онези негодни за нищо копелета, които правят така, че ние, оперативните агенти, да умираме. И един от тях ще си плати за това, Ларсон. А сега млъквай и карай.

Продължиха напразно да търсят „Знаме“, а после се върнаха към Панама. Полетът продължи два часа и петнадесет минути. През това време Кларк не каза нищо, а Ларсон се боеше да говори. Пилотът вкара самолета право в хангара с хеликоптера „Пейв Лоу“ и вратите се затвориха зад него. Райън и Джоунс ги очакваха.

— Е? — попита Джак.

— Влязохме във връзка с „Поличба“ и „Особеност“ — каза Кларк. — Елате. — Заведе ги в стая с маса, върху която разтвори географската си карта.

— Ами другите? — попита Джак. Полковник Джоунс нямаше нужда да пита. Той разбираше част от нещата по лицето на Кларк.

— „Поличба“ ще се намира тук утре вечер. „Особеност“ ще бъде тук — каза Кларк, като посочи две местоположения, отбелязани на картата.

— Добре. Можем да го направим — каза Джоунс.

— По дяволите! — изръмжа Райън. — Какво става е другите?

— Не можахме да осъществим връзка със „Знаме“. Видяхме как лошите прегазиха „Нож“. Повечето от тях — коригира се Кларк. — Най-малко един човек се е измъкнал. Аз ще ида да го взема. По суша. — Кларк се обърна към пилота: — Ларсон, ти по-добре се наспи. Искам да си свеж и бодър в шест часа.

— Какво е времето? — попита той ПД.

— Онази шибана буря се мята натам-насам като ракета с топлинна глава след самолет. Никой не знае накъде ще отиде, дяволите да я вземат, но все още не е пристигнала тук, а аз и преди съм летял в лошо време — отговори полковник Джоунс.

— Добре. — Пилотът се отдалечи. В съседната стая имаше няколко легла. Той се тръшна на едно от тях и след минутка заспа.

— Ще идеш по суша? — попита Райън.

— Какво очакваш да направя — да ги оставя там ли? Нима не го направихме вече? — Кларк извърна поглед. Очите му бяха зачервени и само ПД се досети, че това не се дължи само на напрежение и недоспиване. — Извинявай, Джак. Там има още хора. Трябва да се опитам. Те биха го направили заради мен. Всичко е наред. Знам какво да направя.

— Как? — попита ПД.

— Ларсон и аз ще отлетим в страната утре по обед, ще наемем кола и ще отидем натам. Казах на Чавес — това е хлапакът, с когото разговарях — да заобиколи онези и да се отправи на изток, към планините. Ще се опитаме да ги посрещнем, да ги откараме до летището и просто да ги качим на самолет за дома.

— Толкова лесно ли е? — попита с недоверие Райън.

— Разбира се. Защо не?

— Има разлика между това да си смел и да си идиот — каза Райън.

— На кой му пука дали съм смел? Това ми е работата. — Кларк излезе от стаята, за да поспи.

— Знаеш ли от какво се боиш? — попита Джоунс, след като Кларк излезе. — Боиш се от спомена за времето, когато си можел да направиш такова нещо, но не си го сторил. Аз мога да ти разкажа с най-големи подробности за всеки свой провал от двадесет и няколко години насам. — Полковникът носеше синята си риза с командирски крилца и лентички. Имаше доста от тях.

Очите на Джак се спряха на една от тях, бледосиня с пет бели звезди.

— Но ти…

— Приятно е да носи човек такова нещо. Много ми е хубаво да ме поздравяват генерали с четири звезди, сякаш съм нещо специално. Но знаеш ли кое има значение? Двамата, които измъкнах. Сега един от тях е генерал. Другият е пилот в „Делта“. И двамата имат семейства. Това има значение, мистър Райън. Онези, които не успях да измъкна, също имат значение. Някои от тях все още се намират там, защото не бях достатъчно добър или достатъчно бърз, или пък достатъчно късметлия. Или пък те не бяха такива. Или имаше друга причина. Трябваше да ги измъкна. Такава ми е работата — тихо каза Джоунс. — С това си вадя хляба.