Том Клэнси - Реална заплаха

— Благодаря, но за няколко часа мога да отида дотам.

— Времето в този район се разваля, сър — предупреди го майорът.

— Няма значение. — Кътър излезе от стаята и се върна в колата. Самолетът му вече беше презареден с гориво и след десет минути замина за Панама.

Сега Джоунс следвате по-лесен маршрут на североизток по голямата долина под Андите, която образува гръбнака на Колумбия. Полетът вървеше гладко, но той се тревожеше за три неща. Първо, нямаше нужната мощност, за да преодолее планините с настоящото тегло на хеликоптера си. Второ, трябваше да дозареди с гориво след по-малко от час. Трето, времето се влошаваше с всяка минута.

— „Цезар“, тук „Нокът“, край.

— Разбрано, „Нокът“.

— Кога ще зареждаме, сър? — попита капитан Монтейн.

— Искам най-напред да се приближа до брега и ако успеем да изхарчим още малко гориво, ще тръгна на запад, за да повторим всичко.

— Разбрано, но знайте, че засичам излъчвания от радари и някой просто може да ни забележи. Това са радари за въздушното движение, но този „Херкулес“ е достатъчно голям, за да се изпише на екрана с всичките подробности.

„По дяволите!“ Джоунс някак си беше допуснал да забрави това.

— Имаме проблеми — каза ПД на Уилис.

— Да. На двадесет минути път пред нас има проход, който може и да не преодолеем.

— Колко е висок?

— На картата пише две хиляди четиристотин шестдесет и седем метра. По-нататък спада много, но проблемът със засичането… пък и времето. Не зная, полковник.

— Нека видим колко високо можем да се изкачим — каза Джоунс. През последния половин час беше опитвал да не товари двигателите. Но не и сега. Трябваше да разбере какво може да направи. ПД усили газта докрай, като наблюдаваше прибора на двигател номер две. Този път стрелката не достигна дори и седемдесет процента.

— Изтичането от клапана се влошава, шефе — каза Уилис.

— Виждам.

Опитваха се да получат максималната подемна сила от ротора. Но макар и да не знаеха, той също беше повреден и не можеше да осигури това, което трябваше. Хеликоптерът бавно се издигаше нагоре. Достигна две хиляди триста четиридесет и пет метра, но спря там, а след това започна да се спуска, като се бореше за всеки сантиметър и постепенно губеше височина.

— Ако изхарчим повече гориво… — каза с надежда Уилис.

— Не разчитай на това. — ПД натисна бутона на радиото. — „Нокът“, тук „Цезар“. Не можем да преодолеем планината.

— В такъв случай ние идваме при вас.

— Не. Много е рано. Трябва да заредим близо до брега.

— „Цезар“, тук „Малки очи“. Разбирам проблема ви. Какво гориво ви трябва за това чудовище? — попита Ларсон. В съответствие с плана той бе следил хеликоптера от евакуацията насам.

— Синко, точно сега бих горил и пикня, ако имах достатъчно.

— Можете ли да стигнете до брега?

— Да. Би трябвало.

— Ще ви избера едно летище на една нула нула мили от брега, където има необходимото авиационно гориво. Освен това с мен се вози ранен, който се нуждае от медицинска помощ.

Джон и Уилис се спогледаха.

— Къде е мястото?

— При тази скорост е на четиридесет минути оттук. Ел Пиндо. Малко летище за частни самолети. По това време на нощта би трябвало да няма никой. Имат десетина тона под земята. Търгуват с „Шел“ на консигнация и аз съм кацал и излитал оттам няколко пъти.

— Надморска височина?

— Под сто и петдесет метра. Хубав и гъст въздух за перките, полковник.

— Давай тогава — каза Уилис.

— „Нокът“, чу ли това? — попита Джоунс.

— Да.

— Ще се опитаме да го направим. Отклонете се на запад. Не се отдалечавайте, за да поддържаме радиовръзка, но гледайте да избегнете радарите.

— Разбрано, тръгвам на запад — отговори Монтейн.

Райън стоеше до миниоръдието си. В хеликоптера имаше осем ранени мъже, но с тях се занимаваха двама санитари. Райън не можеше да помогне с нищо. Кларк се присъедини към него.

— Е, какво ще правим с Кортес и Ескобедо?

— Кортес ни трябва, а другият… По дяволите, не знам. Как ще обясним отвличането му.

— Ти какво мислиш, че ще правим с него? В съда ли да го водим? — надви рева на двигателите и вятъра Кларк.

— Всичко останало е умишлено убийство. Сега той е пленник, нали?

„Ще спазваме законите, а?“ — помисли си Кларк, но знаеше, че Райън е прав. Убиването на пленниците противоречеше на закона.

— Значи ще го върнем обратно?

— Това ще разкрие операцията ни — отговори Райън. Знаеше, че говори твърде високо за тема като тази. Трябваше да мълчи и да мисли, но обкръжението и събитията от вечерта не му позволяваха. — Господи, не знам какво да правя.