Том Клэнси - Реална заплаха

— Искам да те питам нещо. Как се чувстваше, когато насочваше онези бомби?

— Ти как се чувстваше, когато стреляше по хора?

Джак кимна.

— Извинявай. Търсех си го.

— Започнах като тюлен от военноморските сили. Много време прекарах в Югоизточна Азия. Получавах заповеди да ида и да убивам хора и аз го правех. Онова не беше обявена война, нали? Човек не се хвали с подобно нещо, но такава бе работата. Откакто започнах в Управлението, не съм правил много такива неща. Имаше време, когато ми се е искало да го правя още, защото в крайна сметка можеха да бъдат спасени няколко живота. Държал съм на прицел главата на Абу Нидал, но никога не получих заповед да очистя този гад. Същото стана с още двама души, пак толкова лоши. Всичко щеше да може да се отрече, чисто и така нататък, но ония в Ленгли, дето носят копринени гащички, не можаха да се решат. Казаха ми да проверя дали може да се направи, а проверката е точно толкова опасна, колкото и да натиснеш спусъка, но не ми дадоха зелена светлина, за да довърша мисията. От моята гледна точка мисията е добра. Онези копелета са врагове на нацията ни. Убиват наши граждани — очистиха двама агенти на ЦРУ по не особено красив начин, — но ние не правим нищо по въпроса. Кажи ми дали това е разумно. Но аз изпълнявам заповеди, както се очаква от мен. Никога не съм нарушавал заповед, откакто започнах работа.

— Какво мислиш за един разговор с ФБР?

— Шегуваш се. Дори и да ми се иска, а аз не искам, главната ми грижа са онези момчета в планината. Ако ме задържиш заради това нещо, Джак, някои от тях може да бъдат убити. Ритър ми се обади по-рано тази вечер и попита дали желая да се върна. Утре сутринта тръгвам за Панама в осем и четиридесет, а оттам — за Колумбия.

— Знаеш ли как да влезеш във връзка с мен?

— Това може да е добра идея — съгласи се Кларк.

Почивката им се отрази добре. Болките се поуспокоиха и всички се надяваха, че схванатите им тела ще се оправят след няколко часа движение. Капитан Рамирес събра хората и им разясни новата ситуация. Обадил се беше по сателитния си телефон и поиска да ги изтеглят. Всички посрещнаха съобщението с одобрение. Но за нещастие искането трябвало да бъде препратено нагоре — с подпис за одобрение, бяха му казали от „Променлива“. А хеликоптерът не можеше да лети заради смяна на двигател. Ще прекарат в страната най-малко още една нощ, а вероятно и две. Дотогава задачата е да избягват контакт и да се отправят към подходящ пункт за изтегляне. Тези точки вече бяха указани и Рамирес посочи мястото, където трябваше да идат. Намираше се на петнадесет километра на юг. Така че за тази вечер задачата беше да заобиколят групата на преследвачите си. Това Щеше да е проблем, но след като ги заобиколят, щяха да преминат спокойно през район, в който вече са били. Щяха да се опитат да изминат осем или девет километра тази вечер, а останалите — през следващата нощ. Във всеки случай операцията беше прекратена и те се изтегляха. Новодошлите от група „Знаме“ щяха да образуват трета огнева група, като усилят и без това огромната огнева мощ на „Нож“. Всички все още имаха една трета от първоначалното си въоръжение. Храната се привършваше, но имаха достатъчно за два дни при условие, че никой няма нещо против куркането в корема. Рамирес приключи инструктажа с уверен тон. Операцията беше скъпа и трудна, но те постигнаха целта на мисията си и наистина навредиха на наркобароните. Сега всички трябваше да издържат до изтеглянето. Бойците от взвода си кимнаха с глави и се приготвиха за тръгване.

Чавес ги поведе след двадесет минути. Идеята беше да се движат колкото могат по-високо в планината. Противникът им обикновено лагеруваше в по-ниските места и по този начин имаха шанс да не се срещнат. Както винаги трябваше да се избягва всичко, което наподобява обитаемо място. Това означава, че трябва да заобиколят отдалеч плантациите за кафе и съседните села, но те и така го правеха. Също така трябваше да се движат толкова бързо, колкото позволяваше безопасността, а това означаваше, че сигурността беше занижена. По време на учения винаги го правеха самоуверено. Но увереността на Динг също беше занижена поради недостатъчния му опит. Хубавото бе, че според него Рамирес отново действаше като командир. Вероятно и той е бил уморен.

Едно от добрите неща на движението покрай кафеена плантация е, че растителността не е толкова гъста. Хората сечаха дърва за огъня си, а от това гората оредяваше доста. Ефектът на тази дейност върху ерозията не беше грижа на Чавес. Можеше да се движи по-бързо и изминаваше почти по два километра в час, а това далеч надминаваше очакванията му. Към полунощ краката му сигнализираха за всеки изминат метър. Отново разбираше, че умората се натрупва. Трябва повече от един ден, за да се отърсиш от нея, независимо в каква форма се намира човек. Чудеше се дали и надморската височина не му влияе. Във всеки случай още се бореше да поддържа същото темпо, да остане нащрек, да не забравя пътеката, която трябва да следва. Операциите на пехотата са далеч по-изморителни в интелектуално отношение, отколкото смятат повечето хора, а интелектът неизбежно е първата жертва на умората.