Том Клэнси - Реална заплаха

Дишането на Кътър отново се забави. Играеха покер с високи залози, а Кортес току-що обяви, че картите в колодата са маркирани.

— Продължавайте — успя да каже той.

— Не е ли това целта на операциите ви в Колумбия? Да ужилите Картела и да намалите контрабандата с наркотици? Предлагам ви успех. Успех, който вашият президент ще може да посочи гордо с ръка. Намаляване на износа, някои драматични арести и конфискации, война в Картела, за която няма да ви винят, но заслугата също ще бъде приписана на вас. Предлагам ви победа — каза Кортес.

— В замяна на…

— Аз също трябва да постигна малка победа, за да закрепя положението си пред шефовете, нали? Вие ще изтеглите подкрепата си за зелените си барети, които се катерят по онези ужасни планини. Знаете, хората, които подкрепяте с оня голям черен хеликоптер в хангар № 3 на военновъздушната база „Хауърд“. Виждате ли, онези хора, които искам да отстраня, имат много телохранители, а най-добрият начин да намаля броя им е вашите хора да ги избият вместо мен. За нещастие в същото време, за да повиша авторитета си пред своите висшестоящи — Кортес произнесе думата с ирония, чиято величина можеше да се измери по скалата на Рихтер, — моята кървава и скъпа операция трябва накрая да завърши с успех. Това е тъжна необходимост, но от ваша гледна точка тя също елиминира някои проблеми на сигурността, нали?

„Господи!“ Кътър се отвърна от Кортес и насочи поглед докрай лампите за насекоми към джунглата.

— Според теб за какво си говорят?

— Не зная — отговори Брайт. Използваше последната си ролка. Дори и с високочувствителен филм трябваше доста да намали скоростта на затвора, за да получи добра снимка, което означаваше, че трябва да държи фотоапарата спокойно, като ловна пушка, насочена към далечна газела.

Какво каза президентът? Приключете операцията. Не ме интересува как ще го направите…

Но аз не мога да направя това.

— Съжалявам — отговори Кътър. — Това не е възможно.

Кортес направи безпомощен жест с ръце.

— В този случай ще информираме света, че вашето правителство е нахлуло в Колумбия и е извършило масово убийство. Разбира се, вие знаете какво ще се случи с вас, вашия президент и много висши служители от правителството. Толкова време ви беше необходимо, за да се съвземете от останалите скандали. Вероятно е много трудно да се служи на правителство, което има толкова проблеми със собствените си закони и ги използва срещу своите служители.

— Не можете да шантажирате правителството на Съединените щати.

— Защо не, адмирале? Нашата професия носи рискове, нали? Вие за малко не ме убихте с първата си „минирана кола“, но въпреки това аз не се обиждам. За вас рискът е да се изложите на показ пред обществеността. Знаете, че семейството на Унтиверос беше там, съпругата му и двете деца и, струва ми се, единадесет домашни прислужници. Всички са убити от вашата бомба. Разбира се, няма да броя хората с оръжие. Войникът трябва да поеме войнишките рискове. Както постъпих аз. И както трябва да постъпите вие, адмирале, с тази разлика, че вашият риск не е войнишки. Вашият риск е пред съда и телевизионните репортери, както и пред конгресните комисии. — „Какъв е старият войнишки кодекс? — замисли се Кортес. — Смърт или безчестие.“ Знаеше, че гостът му няма смелостта и за двете.

— Нужно ми е време, за да…

— Да помислите ли? Извинете, адмирале, но се налага да се върна след четири часа, което означава, че трябва да тръгна след петнадесет минути. Моите шефове не знаят, че съм тук. Нямам време. Нито вие. Предлагам ви победата, на която вие и президентът се надявахте. В замяна искам нещо. Ако не се споразумеем, то последствията ще бъдат неприятни и за двама ни. Да или не, адмирале?

— За какво мислиш, че току-що си стиснаха ръцете?

— Кътър не ми изглежда особено щастлив. Повикай колата! Изглежда, тръгват.

— А с кого, по дяволите, се среща той? Не го познавам. Ако е играч, не е от местните.

— Не зная. — Колата им закъсня, но резервният екип проследи Кътър до хотела. Когато Брайт стигна на летището, разбра, че обектът планира да се наспи добре за през нощта. Самолетът „VC-2А“ трябваше да излети по обед към „Андрюс“. Брайт реши да го изпревари, като хване ранен пътнически самолет до Маями и оттам да отиде с друг полет до международното летище във Вашингтон. Щеше да пристигне полумъртъв от умора, но навреме.

Райън вдигна телефона и разбра за директора — съдията Мур най-после се връщаше, но все още се намираше на два часа път от летище „Дълес“. Шофьорът на Джак беше готов, когато директорският асансьор отвори вратите си в гаража, и веднага тръгнаха за Бетесда. Пристигнаха твърде късно. Джак отвори вратата и видя леглото, покрито с чаршаф. Лекарите вече бяха излезли.