Том Клэнси - Реална заплаха

— Защо е това бързане? — попита майорът.

— Искам да стигна до Панама преди един човек.

— Можеш ли да ми дадеш подробности? Възможно е това да ни помогне, човек никога не знае.

— Един от онези реактивни самолети за бизнесмени — „G-3“, мисля. Излетя от базата „Андрюс“ преди осемдесет и пет минути.

Пилотът се засмя.

— Това ли е всичко? По дяволите, ти можеш да се настаниш в някой хотел, преди той да кацне. Ние вече сме го изпреварили. Прахосваме горивото, като се движим така бързо.

— Ами пилей го — каза Брайт.

— Нищо против, сър. И да летя със скорост Мах-2, и да седя, все същото ми плащат. Окей. Предполагам, че ще стигнем деветдесет минути преди твоя човек. Харесва ли ви возенето?

— Къде е водата?

— До дясното ви коляно би трябвало да има бутилка От много добра реколта е, домашно и с хубав аромат, но никак не е претенциозно.

Брайт взе бутилката и отпи от чисто любопитство.

— Сол и електролит, за да ви държат буден — обясни пилотът след няколко секунди. — Вие сте от ФБР, нали?

— Да.

— Какъв е случаят?

— Не мога да кажа. Какво става? — Чуваше пиукане в слушалките.

— Противоракетен радар — отговори майорът.

— Какво?

— Онова там е Куба. На брега има батарея за противовъздушна отбрана, която никак не харесва американските военни самолети. Не мога да си обясня защо. Но пък ние сме извън обсега им. Не се притеснявайте. Всичко е нормално. Използваме ги, за да си настроим системата. Част от играта е.

Мъри и Шоу четяха материала, който Джак им донесе. Непосредствените им проблеми бяха първо да определят какво би трябвало да става, след това да решат какво наистина става, а после дали е законно или не. И ако не е законно, да предприемат необходимите действия, стига да ги формулират. Имаха си работа не с гнездо червеи, а с отровни змии, които Райън беше изсипал върху бюрото на Мъри.

— Знаеш ли как може да свърши всичко това?

Шоу се извърна от бюрото.

— Страната не се нуждае от нов скандал. — „Или поне не от моите ръце“ — помисли си той.

— Независимо дали го искаме или не, имаме си го — каза Мъри. — Признавам си, нещо в мен казва: „Точно така!“ за начина, по който го правят. Но това, което чувам от Джак, говори най-малкото за техническо нарушение на законите за контрола и съвсем сигурно престъпване на заповедите за изпълнителните директори.

— Освен ако няма някоя операция, за която не знаем. Ами ако и министърът на правосъдието е вътре?

— Мислиш, че той участва? Денят, когато убиха Емил, министърът на правосъдието летя за Кемп Дейвид заедно с всички останали, спомняш ли си?

— Интересува ме за какво отива в Панама нашият приятел?

— Може би ще узнаем. Отива сам. Няма охрана, всички около него са се заклели да пазят тайна. Кого би изпратил в „Андрюс“, за да ги накара да проговорят?

— Пат О’Дей — отговори Мъри. Това обясняваше нещата. — Искам той да осъществява и връзката с хората от службата за сигурност. Доста е работил с тях. Искам да кажа, че ще го пратя, когато му дойде времето. Още не сме готови за това.

— Съгласен съм. Имаме осемнадесет души, които работят по операцията „Одисей“. Не са достатъчно.

— За момента трябва да държим нещата така, Бил. Мисля, че следващата стъпка ще бъде да хванем някого от Министерството на правосъдието, за да прикрива задниците ни.

— Господи, не зная — раздразни се Шоу. — Едно нещо е да провеждаш разследване, за което министърът на правосъдието знае, но не се включва пряко, обаче не си спомням да съм провеждал операция, без той да знае абсолютно нищо за нея.

— В такъв случай нека не бързаме. Главното е да решим какъв е планът, а след това да тръгнем оттам.

Това беше логически обосновано заключение от страна на Мъри, но в същото време погрешно. Писано бе този ден да е пълен с грешки.

Изтребителят се приземи навреме, осемдесет минути преди пристигането на самолета от „Андрюс“. Брайт благодари на пилота, който зареди гориво и веднага излетя за по-спокойното връщане до Еглин. Разузнавателният офицер на базата посрещна Брайт, съпроводен от най-старшия агент от канцеларията на аташето в Панама — млад, умен човек, но твърде отскоро на поста си, за да може да се заеме с толкова деликатен случай. Новодошлият агент разясни на колегите си малкото, което знаеше, и накара и двамата да се закълнат, че ще пазят тайна. Това им стигаше, за да започнат работа.

Първата му спирка беше в магазина на базата, откъдето си купи нови, съвсем безлични дрехи. Офицерът от разузнаването му предостави доста грозен автомобил с местни регистрационни номера, който оставиха пред базата. В района на базата щяха да използват синя кола без номера на военновъздушните сили. Когато самолетът „VC-20A“ кацна, плимутът се намираше близо до линията на старта. Брайт извади фотоапарата си от чантата и му закачи хилядамилиметров телеобектив. Самолетът изрулира и спря до един хангар, а стълбичката се спусна заедно с отварянето на люка. Брайт прегърна фотоапарата и започна да прави снимки в едър план от неколкостотин метра разстояние, когато единственият пътник слезе от самолета и тръгна към една очакваща го кола.