Том Клэнси - Реална заплаха

— Господи, това наистина е той. — Брайт пренави филма и извади касетата. Подаде я на другия агент и зареди нова ролка с тридесет и шест пози.

Колата, която следваха, беше същата като тяхната. Тя тръгна веднага. Брайт и останалите едва имаха време да се прехвърлят в своята кола, но полковникът от военновъздушните сили, който ги возеше, явно имаше амбицията да участва в северноамериканското рали, та бързо зае позиция на стотина метра зад другата кола.

— Защо се движи без охрана? — попита той.

— Казаха ми, че по принцип не си прави труда да взема охрана — отговори му Брайт. — Странно е, нали?

— Да, по дяволите, като се има предвид кой е, какво знае и къде се намира в момента.

Пътуването до града мина нормално. Колата на военновъздушните сили остави Кътър пред един луксозен хотел в предградията на град Панама. Брайт изскочи от колата си и започна да го наблюдава как си взема стая, точно като човек в командировка. Другият агент дойде след около минута, а полковникът остана в колата.

— Сега какво?

— Има ли някой от местната полиция, на когото можеш да се довериш?

— Не. Познавам няколко души. Някои са доста добри, но доверие? Не и тук, човече.

— Е, съществува и старомодният начин — отбеляза Брайт.

— Добре. — Помощникът на аташето извади портфейла си и отиде до регистратурата. Върна се след две минути.

— ФБР ми дължи двадесет долара. Регистрира се като Робърт Фишер. Ето и номера на картата му от „Американ експрес“. — Той подаде смачкано късче индиго, на което се намираше подписът му.

— Обади се до службата и го пусни за проверка. Трябва да следим стаята му. Трябва… Господи, а с какви възможности разполагаме? — Брайт махна с ръка да излязат навън.

— Не са достатъчни за това нещо.

За момент лицето на Брайт се сбърчи в грозна гримаса. Обаждането по телефона нямаше да е лесно. „Одисей“ беше секретна операция и първото, което Мъри го накара да запомни, бе да пази тайна, но… Винаги има едно „но“. Така че той сега бе най-старшият и трябваше да се обади по телефона. Знаеше, че такива неща правеха или съсипваха кариерите на хората. Жегата и влагата бяха убийствени, но Марк Брайт се потеше и по друга причина.

— Добре, кажи му, че се нуждаем от шест души, които да ни помагат при наблюдението.

— Сигурен ли…

— В момента не съм сигурен в нищо! Човекът, когото следим — ако го подозираме, — всемогъщи Боже, ако него подозираме… — Брайт млъкна. Нямаше много за казване.

— Да.

— Аз ще стоя тук. Кажи на полковника да организира нещата.

Оказа се, че не е трябвало да бързат. Обектът — сега Брайт го наричаше така — се появи във фоайето на хотела три часа по-късно, избръснат и свеж в новия си тропически костюм. Отвън го чакаха четири автомобила, но Кътър знаеше само за малкия бял мерцедес, в който се качи и замина на север. Останалите три автомобила се движеха на достатъчно разстояние, за да го виждат.

Притъмняваше. Брайт беше заснел само три пози от втората лента. Извади я и сложи свръхчувствителен черно-бял филм. Направи няколко снимки на колата, за да е сигурен, че е заснел регистрационния номер. Хората от местния криминален отдел бяха адски силно впечатлени от факта, че работят заедно с ФБР по секретен случай. Брайт разпозна къщата, пред която спря мерцедесът. Трябваше да се досетят за това.

Сержантът знаеше едно място, от което къщата се виждаше — на не повече от хиляда метра встрани, — но вече беше твърде късно да отидат там, а и колата не можеше да остане на шосето. Брайт и местният представител на ФБР изскочиха и намериха едно мокро и миризливо място, на което да легнат и да чакат. Сержантът им остави радио, за да го повикат, и им пожела щастие.

Собственикът отсъстваше, зает, разбира се, с решаването на държавни дела, но достатъчно любезно им бе предоставил къщата си. В нея имаше малоброен дискретен персонал, който сервира леки напитки и закуски, а след това се оттегли, като остави касетофоните, както със сигурност смятаха двамата, за да се запише всичко. Е, всъщност това нямаше значение, нали?

Как ли пък не! И двамата осъзнаха деликатността на разговора, който предстоеше да се проведе, и Кортес изненада госта си, като му предложи да разговарят отвън, независимо от жегата. Двамата оставиха саката си и излязоха през порталните врати в градината. Единственото приятно нещо беше внушителната колекция от сини лампи, които пращяха, като привличаха и убиваха хиляди насекоми. Звукът би объркал повечето подслушвателни уредби, а и кой би очаквал от тях да изоставят климатика в къщата?