Том Клэнси - Реална заплаха

Припомни си едно малко селце на картата надолу по хълма на около половин километър от мястото, където се намираше в момента. Завил беше където трябва преди половин километър. Поне според картата, която провери на предишния сборен пункт, където почиваха преди четиридесет минути. Дочуваше звуци от тази посока. Странно! Знаеше, че местните селяни работеха здравата по плантациите. Сега би трябвало да спят. Динг пропусна очевидния сигнал. Но не пропусна писъка — по-скоро стенание, звука, издаван, когато…

Включи очилата за нощно виждане и забеляза една фигура, бягаща срещу него. Не можеше да познае… всъщност, да. Това беше момиче, което умело се движеше из гората. Зад нея се чуваха звуци от човек, който тичаше по-тромаво. Чавес натисна бутона на радиотелефона си, за да сигнализира опасност. Другите зад него спряха в очакване на сигнал, че всичко е наред.

Такъв не последва. Момичето се препъваше и сменяше посоката. След няколко секунди тя се спъна и падна в краката на Чавес.

Сержантът притисна с длан устата й. С другата си ръка направи универсалния знак за мълчание — постави пръст пред устните си. Очите й се разшириха, когато го видя — или по-скоро разбра, че не го вижда. Той бе само смесица от цветове на камуфлажна боя, която го караше да прилича на същество от филм на ужасите.

— Сеньора, няма защо да се боите от мен. Аз съм войник. Не нападам жени. Кой ви преследва? — Оттегли ръката си с надеждата, че тя няма да изпиши.

Но тя не можеше, дори и да искаше. Вместо това изпъшка в отговор. Много бързо беше бягала.

— Един от техните „войници“, от хората с пушките…

Ръката му затисна устата й, когато шумът от чупещи се клони се приближи.

— Къде си? — пропя гласът.

„По дяволите!“

— Бягай натам — каза й Чавес, като посочи с ръка. — Не се спирай и не поглеждай назад. Бягай!

Момичето побягна и мъжът се насочи към шума. Премина право покрай Динг Чавес, точно на тридесет сантиметра от него. Сержантът хвана мъжа през лицето и го събори, като в същото време дръпна главата му назад. Когато и двамата мъже паднаха на земята, бойният нож на Динг направи един напречен прорез. Шумът го изненада. Излизащият въздух от дихателната тръба, комбиниран с бликащата кръв, издаваха звук, от който потрепера. Мъжът напразно се съпротивляваше няколко секунди, а след това тялото му се отпусна. Жертвата имаше нож и Чавес го постави в раната. Надяваше се, че момичето няма да бъде обвинено в убийство, но можеше да направи само толкова за нея. Капитан Рамирес се появи след минутка и никак не беше доволен.

— Нямах голям избор, сър — каза Чавес в своя защита. Всъщност се чувстваше доста горд от себе си. В края на краищата работата на войника е да закриля слабите.

— Разкарай се оттук!

Взводът се изтегли особено бързо от района, така че не чуха дали някой е потърсил обзетия от любовни помисли сомнамбул. Това беше последният инцидент за тази нощ Пристигнаха на планираното място точно преди зазоряване. Рамирес настрои радиото си и се обади.

— Разбрано, „Нож“. Чуваме местоположението и целта ви. Все още нямаме потвърждение за изтеглянето ви. Моля, обадете се около осемнадесет часа. Дотогава нещата трябва да са изяснени. Край.

— Разбрано. Ще се обадя към осемнадесет часа. „Нож“ прекратява връзката.

— Жалко за „Знаме“ — каза единият от хората в комуникационния фургон.

— Случват се такива работи.

— Името ви е Джоунс?

— Точно така — отговори полковникът, без да се обръща. Тъкмо беше се върнал от изпитателен полет. Новият, всъщност възстановеният петгодишен двигател работеше прекрасно. Хеликоптерът „Пейв Лоу III“ отново можеше да лети. Полковник Джоунс се обърна, за да види с кого разговаря.

— Познавате ли ме? — високомерно попита адмирал Кътър. Този път носеше пълната си униформа. Не го беше правил от месеци, но трите звезди на обвитите в ширити пагони блестяха на сутрешното слънце наред с офицерската му значка за бойна служба. Всъщност ефектът на бялата униформа и белите обувки беше доста силен. Точно както беше го планирал.

— Да, сър. Извинете, сър.

— Заповедите ви са променени. Трябва да се завърнете в базата си в Щатите възможно най-бързо. Това означава още днес — подчерта Кътър.

— Но какво става с…

— За това ще се погрижим по друг начин. Трябва ли да ви казвам от името на кого ви говоря?

— Не, сър. Не е необходимо.

— С никого не трябва да разговаряте за това. Никъде. Никога. Необходими ли са ви още инструкции, полковник?