Том Клэнси - Реална заплаха

— Не, сър. Заповедите ви са съвсем ясни.

— Много добре. — Кътър се обърна и се качи в служебната кола, която тръгна веднага. Следващата му спирка беше на един хълм край Галиард. Там имаше един комуникационен фургон. Кътър премина покрай въоръжената охрана — човекът носеше униформа на морски пехотинец, но не беше военен — и влезе във фургона, където произнесе същата реч. Кътър с изненада разбра, че за преместването на фургона щеше да трябва хеликоптер, защото бе твърде голям, за да може да се тегли надолу по тесния път. Затова им заповяда да изключат всичко и да извикат за хеликоптер да вдигне фургона. Дотогава трябваше да чакат и да не предприемат нищо. Каза им, че сигурността е нарушена и последващите излъчвания само ще застрашат живота на хората, с които комуникираха. Получи съгласието им по този въпрос и си тръгна. Качи се на самолета си в единадесет часа сутринта. Щеше да се прибере във Вашингтон за вечеря.

Марк Брайт дойде непосредствено след обяда. Предаде касетите си с лентата на експерта от лабораторията и отиде в кабинета на Дан Мъри, където докладва какво беше видял.

— Не знам с кого се срещна, но вероятно ще познаете лицето. Какво става с номера на кредитната карта?

— Сметка на ЦРУ, до която има достъп от две години. Но сега я използва за първи път. Тамошният ни човек изпрати по факса едно копие, за да проследим подписа. От криминалната лаборатория ни предоставиха съвпадащи почерци — каза Мъри. — Изглеждаш ми малко скапан.

— Не мога да си обясня защо. По дяволите, спах цели три часа и половина през изминалото денонощие и половина. Изкарах си срока във Вашингтон. Мобайл си е направо ваканция.

Мъри се ухили.

— Добре дошъл обратно в нереалния свят на Вашингтон.

— Трябваше ми малко помощ, за да свърша работата — каза след това Брайт.

— Каква? — Мъри вече не се усмихваше.

— Персонал на военновъздушните сили, хора от разузнаването и контраразузнаването, по дяволите, дори да бях им казал всичко, което зная, а такова нещо не съм правил, самият аз не съм наясно какво става. Разбира се, поемам отговорността, но ако не бях постъпил така, вероятно нямаше да направя снимките.

— Струва ми се, че си постъпил правилно — каза Мъри. — Предполагам, че не си имал голям избор. Понякога е така.

Брайт прие официално поднесеното опрощение.

— Благодаря.

Трябваше да чакат още пет минути за снимките. За този случай имаше разчистени бюра, но дори приоритетните неща се забавяха, което дразнеше всички. Техникът — всъщност ръководител на секция — пристигна с повечето от снимките.

— Предположих, че ще поискате да ги видите веднага.

— Правилно предполагаш, Марв… Свети Исусе! — възкликна Мъри. — Марв, това е секретен материал.

— Вече ми го каза, Дан. Устата ми е затворена. Можем да ги поувеличим, но ще ни трябва още един час. Искаш ли да започна да работя по тези?

— Възможно най-бързо — кимна Мъри и техникът излезе.

— Господи — каза Мъри, когато отново разгледа снимките. — Марк, направил си голяма снимка.

— Е, кой, по дяволите, е този?

— Феликс Кортес.

— Кой е той?

— Беше полковник от DGI. Изпуснахме го на косъм, когато прибрахме Филиберто Ойеда.

— Случаят с мачетеросите? — Това не му говореше нищо.

— Не съвсем — поклати глава Мъри. Каза го почти със страхопочитание, помисли малко, а след това се обади на Бил Шоу да слезе. Директорът дойде при тях след минута. Агент Брайт все още не разбираше нищо, когато Мъри посочи на шефа си снимките. — Бил, няма да повярваш.

— Та кой, по дяволите, е Феликс Кортес? — попита Брайт.

Шоу отговори на въпроса му:

— След като се измъкна от Пуерто Рико, отиде да работи за Картела. Има участие в убийството на Емил, не знаем до каква степен, но е адски сигурно, че е замесен. И ето го сега, седи заедно със съветника на президента по въпросите на сигурността. Според теб за какво са си говорили?

— Няма я тук, но направих снимка, на която си стискаха ръцете — обяви младшият агент.

Шоу и Мъри не можаха дори да реагират, когато чуха това. После се спогледаха. „Главният президентски съветник по въпросите на сигурността си стиска ръцете с човек, който работи за Картела…“

— Дан — каза Шоу, — какво става, по дяволите? Дали целият свят не е полудял?

— Май така изглежда.

— Обади се на приятеля си Райън. Кажи му…кажи на секретарката му, че имаме нещо във връзка с тероризма — не, не можем да рискуваме така. Вземи го на път за дома.

— Той има собствен шофьор.