Том Клэнси - Реална заплаха

— Много ми помагаш.

— Разбрано. — Мъри вдигна слушалката и набра един телефон в Балтимор. — Кати? Дан Мъри се обажда. Да, добре сме, благодаря. Шофьорът по кое време докарва Джак у дома? О, още ли не се е прибрал? Добре. Искам да направиш нещо много важно, Кати. Кажи на Джак да се отбие на път за вкъщи, за да, ъ-ъ, вземе книгите. Просто така, Кати. Това не е шега. Можеш ли да го направиш? Благодаря, докторе. — Той постави слушалката на място. — Големи заговорници сме.

— Кой е Райън, не е ли от ЦРУ?

— Точно така — отговори Шоу. — Той е и човекът, който ни натресе този случай. За съжаление, Марк, ти нямаш право да слушаш тези неща.

— Разбирам, сър.

— Защо не провериш колко бързо можеш да се прибереш у дома си и да видиш как е пораснало бебето? Ти свърши адски добра работа. Няма да го забравя — обеща му директорът.

Пат О’Дей, новопроизведен инспектор, който работеше в централата на ФБР, наблюдаваше от паркинга как негов подчинен стоеше на старта в оцапаната униформа на сержант-авиомеханик от военновъздушните сили. Денят в базата „Андрюс“ беше ясен и горещ и един изтребител „F-4C“ от правителствения ескорт кацна пред самолета „VС-20А“. Преправеният реактивен самолет за бизнесмени изрулира до осемдесет и девети терминал на северната страна на комплекса. Стълбичката се спусна и Кътър излезе от самолета в цивилни дрехи. По това време ФБР знаеше — чрез разузнавателния персонал на военновъздушните сили, — че тази сутрин е посетил екипаж на хеликоптер и един фургон за комуникации. До момента никой не беше питал екипажите защо, тъй като в централата все още се мъчеха да разберат какво става, но не успяваха. Е, така е по щабовете. О’Дей би предпочел да се върне към работата си, където се намират истинските полицаи, въпреки че този случай имаше своя особен чар.

Кътър отиде до личната си кола, захвърли чантата на задната седалка и замина, а О’Дей и шофьорът му го последваха, за да не го губят от очи. Съветникът по националната сигурност пое по „Сютланд Паркуей“ на път за Вашингтон, а след като влезе в града, се качи по шосе I-395. Очакваха да се отклони по изхода на авеню „Мейн“ и да се отправи към Белия дом, но вместо това той продължи към официалната си резиденция във Форт Майер, Вирджиния. Едва ли можеше едно дискретно следене да е по-еднообразно.

— Кортес? Зная името. Кътър се е срещнал с бивш служител на DGI? — попита Райън.

— Ето снимката. — Мъри я подаде. Хората от лабораторията я бяха подложили на обработка според своя процес за компютърно разширяване на изображението. Една от най-черните измежду множеството магии на ФБР. Благодарение на нея от черно-бяла снимка с груба повърхност се получаваше идеално гланцово копие. Мойра Улф отново бе потвърдила самоличността на Кортес, просто за да бъдат всички сигурни. — Ето още една. — На втората снимка се виждаше как си стискат ръцете.

— Това ще изглежда много добре в съда — каза Райън, като върна снимките.

— То не е веществено доказателство — отговори Мъри.

— А?

Шоу обясни:

— Висшите правителствени служители постоянно се срешат със… със странни хора. Помниш ли, когато Кисинджър отлетя тайно до Китай?

— Но това беше… — Райън млъкна, когато осъзна колко тъпо звучи възражението му. Спомни си една тайна среща с генералния секретар на съветската компартия, за което не можеше да разкаже на ФБР. Какво ще си помислят някои хора за това?

— Не е доказателство за престъпление, а дори и за заговор, освен ако не знаем, че това, за което са разговаряли, е незаконно — каза на Джак Мъри. — Адвокатът му ще оспори, вероятно с успех, че макар срещата с Кортес да изглежда особена, тя цели изпълнението на „деликатна“, но правилна правителствена политика.

— Глупости — отбеляза Джак.

— Адвокатът би възроптал срещу избора ти на думи и съдията ще ги задраска от протокола. Ще посъветва съдебните заседатели да не вземат предвид тези думи и ще ти направи забележка за езика ти в съда, доктор Райън — изтъкна Шоу. — Тук имаме късче интересна информация, но тя не представлява улика, докато не установим, че е извършено престъпление. Разбира се, това са глупости.

— Е, аз се срещнах с човека, който е насочвал „минираните коли“ в целта.

— Къде е той? — веднага се обади Мъри.

— Нека оставим името му настрани за известно време.

— Аз мисля, че трябва да разговаряме с него — каза Шоу.

— Той не се интересува от разговори с вас. Не иска да иде в затвора.

— Няма да иде. — Шоу стана и започна да се разхожда из стаята. — В случай, че досега не съм ти казвал: и аз съм юрист. Всъщност имам докторат по право. Ако се опитаме да го съдим, неговият адвокат ще ни замери с делото Мартинес-Баркър. Знаеш ли какво е то? Един малко известен резултат от аферата Уотъргейт. Мартинес и Баркър бяха замесени в тази афера. Защитата им, вероятно Честна, беше, че те смятали обира за разрешен от упълномощени власти като част от разследване за националната сигурност. С едно доста многословно мнение на мнозинството апелативният съд реши, че няма умисъл за криминално престъпление. Обвиняемите през цялото време били действали с добри намерения и следователно не са извършени никакви престъпления. Вашият човек ще заяви от съдебната скамейка че след като е чул думите „реална заплаха“ от началниците си и след като му е казано, че пълномощията му се дават от най-горните инстанции на командната верига, той просто е следвал заповедите на хора които имат достатъчно големи конституционни права да ги дадат. Предполагам, Дан вече ти е обяснил, че в случай като този няма закон. По дяволите, повечето от моите агенти вероятно биха искали да почерпят твоя човек по бира за това, че е отмъстил за смъртта на Емил.