„Най-после“ — помисли си той. Забеляза светлината на огъня от половин километър разстояние. Направи каквото трябваше — обади се до капитана, за да му обясни какво е видял, и изчака взводът да образува две групи, а след това да отидат там и да очистят десетте човека, които участваха в идиотския си танц в киселината. Въпреки умората и силното желание все още животът му се въртеше около едно — дисциплината. Отведе своята група от още двама души на място, подходящо за добра огнева поддръжка, а капитанът се зае с нападението. В момента, когато реши, че тази нощ щеше да е различна, тя стана такава.
Нямаше вана, нямаше раници, пълни с листа, а петнадесет души с оръжие. Той почука по бутона на радиотелефона си, за да предупреди, но не получи отговор. Не знаеше, че преди десет минути едно клонче беше пречупило антената му. Спря, като се чудеше как да постъпи и се оглеждаше наоколо за нещо, което да го подсети, а войниците до него го гледаха и се питаха какво става. В този момент стомахът му отново се сви, той се приведе, спъна се в един корен и изпусна оръжието си. То не произведе изстрел, но прикладът се удари в земята достатъчно силно, за да се чуе ясен метален удар. В този момент откри, че на пет-шест метра от него има човек, чието присъствие все още не беше установил.
Този човек беше буден, масажираше прасците, които го боляха, за да може да заспи. Шумът го стресна. Той обичаше да ловува и най-напред изпита смайване. Как е възможно тук да има някой? Сигурен беше, че никой от хората му не е преминавал извън зоната за наблюдение, но му се стори, че звукът идва от човек, от някакво оръжие. Хората му вече бяха предупредени за някакви схватки между… които и да са те, по дяволите, хора, убили други хора, които трябваше да убият тях, и това го тревожеше. Отначало звукът беше го стреснал, но сега го обзе страх. Вдигна пушката си и изстреля целия пълнител. Четири куршума попаднаха в Естевес, който умря достатъчно бавно, за да има време да изкрещи една ругатня по адрес на съдбата. Двамата членове на екипа му обсипаха с куршуми мястото, откъдето дойдоха изстрелите, като убиха мъжа с много шум и направиха голяма каша. Но по това време другите около огъня вече бяха станали и тичаха наоколо, а нападателната група все още не беше на мястото си. Реакцията на капитана при звука на изстрелите бе напълно логична. Подкрепящият го екип е попаднал на засада и той трябваше да се добере до тях, за да им помогне. Групата за огнева поддръжка се придвижи свободно до бивака и скоро установи, че наоколо се движат и други хора. Повечето от тях избягаха от огъня и се натъкнаха на щурмовата група, която тичешком се приближаваше от другата страна.
Ако имаше правилно съставен следоперативен доклад, първата забележка щеше да гласи, че и двете страни са загубили контрол над ситуацията. Капитанът, който водеше взвода, реагира прибързано и водейки отпред, вместо да изостане и да обмисли ситуацията, бе един от първите убити. Останалите хора от взвода сега нямаха водач, но не знаеха това. Разбира се, вещината на професионалните войници не намаля, но те са преди всичко и винаги членове на групи, всяка от които е жив и мислещ организъм, а колективната й сила е далеч по-голяма от тази на отделните членове. Без водач, който да ги командва, те се върнаха към наученото по време на обучението, но шумът и тъмнината ги объркваха. Сега и двете групи мъже се смесиха и липсата на обучение и водачески умения на колумбийците вече нямаше толкова голямо значение, защото боят се водеше от отделни хора от едната страна и от взаимно подкрепящи се двойки от другата. Всичко трая по-малко от пет объркани и кървави минути. Двойките „победиха“. Те убиваха страстно и ефективно, а след това изпълзяваха настрани, като в един момент се изправяха и побягваха към сборните си пунктове, а останалите живи врагове продължаваха да стрелят, преди всичко по самите себе си. Само петима души стигнаха до сборния пункт, трима от щурмовата група и двамата от екипа на Естевес. Половината хора от взвода бяха мъртви, включително капитанът, лекарят и радистът. Бойците все още не знаеха на какво се бяха натъкнали — поради грешка в комуникациите не ги предупредиха за операцията на Картела срещу тях. Това, което знаеха, беше достатъчно лошо. Върнаха се към базовия си лагер, събраха си раниците и продължиха.
Колумбийците знаеха и по-малко, и повече. Убили бяха петима американци — все още не бяха намерили Естевес — и загубиха двадесет и шест души от своите, като вероятно някои от тях са загинали от приятелски куршуми. Не знаеха дали някой се е измъкнал, нито каква е силата на взвода, който ги нападна. Дори не знаеха дали изобщо са нападнати от американци — намерените оръжия бяха американски, но М-16 се ползваше с популярност в цяла Южна Америка. Те, както и хората, които прогониха, осъзнаваха, че се е случило нещо ужасно. Събираха се на групи, сядаха, повръщаха и изпитваха шока след битката. Едва сега разбраха, че притежанието на автоматично оръжие не превръща автоматично притежателя му в бог. Постепенно шокът преминаваше в гняв, докато събираха загиналите свои хора.
Читать дальше