Том Клэнси - Реална заплаха

— Ние сме нахлули? — Ларсон погледна — надолу към бара. — Господи, кой лунатик е родил тази идея?

— Ние и двамата работим за него… за тях, предполагам.

— По дяволите, има едно нещо, което не можем да направим на този народ, а операцията върши точно това, мамицата му!

— Добре. Отлети до Вашингтон и кажи това на заместник-директора по операциите. Ако Ритър все още има мозък, ще ги изтегли бързо, преди някой да пострада. — Кларк се обърна. Мислеше много усилено и не харесваше нещата, които минаваха през главата му. Припомни си една мисия, когато… — Какво ще кажеш ние двамата да хвърлим утре един поглед натам?

— Наистина ли искаш да разруша прикритието си? — попита Ларсон.

— Ти имаш ли си бърлога? — Кларк имаше предвид онова, което всеки оперативен агент устройва, когато започва работа под друга идентичност. Безопасно място, в което да избяга и да се скрие, ако се наложи.

Ларсон изсумтя.

— Ти какво си мислиш?

— Ами приятелката ти?

— Ако не се погрижим за нея, аз ще приключа с това ведомство — ЦРУ поощряваше лоялността между агентите си дори когато човек не спи с тях, а Ларсон изпитваше нормалната привързаност към дългогодишната си приятелка.

— Ще се опитаме да минем за пътуващи геолози, но след тази операция по мое нареждане прикритието ти ще се счита официално за невалидно и ще се върнеш във Вашингтон за ново назначение. Тя също. Това е официална заповед.

— Не знаех, че имаш…

Кларк се усмихна.

— Официално нямам, но скоро ще разбереш, че мистър Ритър и аз имаме споразумение. Аз върша оперативната работа, а той не ми се меси.

— Никой не може да направи това.

Вместо отговор Ларсон получи само вдигане на вежди и поглед, който изглеждаше далеч по-опасен, отколкото си мислеше.

Кортес седеше в единствената свястна стая в къщата. Това беше кухнята, голяма за местните стандарти, а пред себе си имаше маса, на която да разположи радиотелефоните си и картите, а освен това и един по-голям лист, където си водеше сметка. Досега беше загубил единадесет мъже в кратки и в повечето случаи безшумни схватки — и нямаше нищо в замяна. „Войниците“, с които разполагаше на бойното поле, все още бяха твърде разгневени, за да се страхуват, а това напълно подхождаше на целите му. На главната тактическа карта имаше прозрачен пластмасов калъф и той използваше червен мек молив, за да отбелязва зоните на активност. Влизал беше в схватка с два, а може би и с три от американските екипи. Смяташе, че е било така, защото загуби петнадесет човека от собствените си войници. Прие, че са били глупаци. Разбира се, това е само относително, тъй като на бойното поле късметът наистина е важен фактор, но историята учи, че по принцип умират най-напред тъпите, а на бойното поле се извършва процес на естествен подбор. Планираше, че може да загуби още петдесет или повече мъже, преди да предприеме нещо по-различно. Тогава ще повика подкрепления, което допълнително ще намали охраната на наркобароните. След това ще се обади на шефа си, за да му каже откритието си: че един или двама, или трима негови събарони са пратили на бойното поле хора, които се държат много странно. Разбира се, той вече знаеше кого може да обвини — а следващия ден ще предупреди някой от другите, също избрани предварително, за да им каже, че шефът му се държи доста странно, и той — Кортес — е лоялен към цялата организация, която му плаща, а не към отделни личности. Планът му беше Ескобедо да бъде убит. Тази мярка е необходима и не поражда особено съжаление. Американците вече бяха убили двама от наистина умните членове, а това щеше да му помогне да елиминира останалите два обекта. Оцелелите наркобарони ще осъзнаят, че имат нужда от Кортес. Постът му на завеждащ сигурността и разузнаването ще се промени и той ще добие право на място около масата, след като оставащата част от Картела се преструктурира в съответствие с идеята му за по-праволинейна и сигурна организация. След една година ще е първи между равните, а след още година просто ще стане първи. Дори няма да трябва да убива останалите. Ескобедо е един от най-умните, а се оказа, че е толкова лесно да го манипулира човек. Останалите ще са като деца, заинтересовани повече от парите и скъпите си играчки, отколкото какво наистина може да постигне организацията. Идеите му в тази област не бяха ясни. Кортес не можеше да мисли с десет хода напред. Четири му стигаха.

Отново разгледа картите. Скоро американците ще се досетят колко е опасна неговата операция и ще реагират. Извади куфарчето си и сравни снимките от въздуха с картата. Сега знаеше, че американците са докарани тук и вероятно ги поддържа само един хеликоптер. Това е толкова дръзко, че чак стига до глупост. Американците не научиха ли достатъчно за хеликоптерите в равнините на Иран? Трябва да намери вероятните зони за кацане… или може би не?