Том Клэнси - Реална заплаха

За Чавес и Гуера това беше добре дошло. Позволяваше им отново да използват радиотелефона си.

— „Шест“, тук „Водач“, край.

— Тук „Шест“.

— „Шест“, ъъ — поколеба се Динг, — лошите типове си устроиха лагер навсякъде около нас. Не знаят, че сме тук.

— Кажи ми какво искаш да направиш.

— Засега нищо. Мисля, че ще можем да излезем оттук, когато се стъмни. Ще ви кажем кога тръгваме.

— Разбрано. Край.

— Да излезем ли? — прошепна Гуера.

— Няма смисъл да ги тревожим, Пако.

— Хей, mano, страшно съм притеснен, мамицата му.

— Това няма да ти помогне.

Все още нямаше никакъв отговор. Райън излезе от канцеларията си след едно на пръв поглед нормално разглеждане на стара кореспонденция и доклади. Всъщност не можа да свърши много работа. Повечето от нещата, които го разсейваха, просто не го оставяха на мира.

Каза на шофьора си да отбие към Бетесда. Не се обади предварително, но отиването му дотам нямаше да изглежда твърде необикновено. Охраната на отделението за важни персони беше все така силна, но всички познаваха Райън. Човекът до вратата поклати тъжно глава, като посегна да отвори. Райън разбра напълно сигнала. Спря и се стегна, преди да влезе. Гриър не се нуждаеше от шокираните изражения на посетителите. Но Джак се почувства именно шокиран.

Сега Гриър тежеше не повече от петдесетина килограма. Истинско плашило, което някога беше мъж, кадрови офицер от военноморските сили, командвал кораби и водил мъже в изпълнение на дълга към родината си. Петдесетгодишният опит на човека, служил на правителството, сега се прахосваше тук на болничното легло. Умираше не просто човек. Умираше една епоха, когато имаше стандарт в поведението на хората. Заминаваха си опит, мъдрост и преценка, трупани в продължение на половин век. Джак седна до леглото и махна с ръка на телохранителя да излезе от стаята.

— Здравей, шефе.

Очите му се отвориха.

„Ами какво да кажа сега? Как се чувстваш? Това ли се казва на умиращ човек?“

— Как мина пътуването, Джак? — Гласът беше слаб.

— Белгия си е на мястото. Всички ти изпращат поздрави. В петък информирах Фаулър, както ти си направил предишния път.

— Какво мислиш за него?

— Мисля, че му е нужна помощ във връзка с външната политика.

Адмиралът се усмихна:

— Аз също. Но речите му са хубави.

— Не можах да се сработя с една от помощничките му, Елиът, момичето от Бенингтън. Адски отвратителна е. Каза, че ако нейният човек спечели изборите, аз ще бъда уволнен. — Това не трябваше да казва. Гриър се опита да се размърда, но не можа.

— В такъв случай я намери, целунете се и се сдобрете. Ако трябва да я целунеш по задника по обед на площада в Бенингтън, направи го. Кога ще се научиш да превиваш схванатия си ирландски врат? Попитай някога Базил доколко харесва хората, за които трябва да работи. Твоят дълг е да служиш на страната, Джак, а не просто на хора, които случайно харесваш. — Един удар от професионален боксьор не би му причинил по-голяма болка.

— Да, сър. Прав сте, имам още да се уча.

— Побързай, момче. Не ми остава много да те уча.

— Не говорете така, адмирале. — Това прозвуча като молба на малко дете.

— Време ми е, Джак. Някои от хората, с които съм служил загинаха преди петдесет години до остров Саво или остров Лейте 82 82 Острови в централната част на Филипините, където през Втората световна воина американците са разбили почти целия японски военноморски флот — Б. пр. , или на много други места в океана. Аз имах много по-голям късмет от тях. И сега е твой ред да поемеш нещата вместо мен. Искам ти да заемеш мястото ми, Джак.

— Имам нужда от съвет, адмирале.

— Колумбия?

— Мога да попитам откъде знаеш това, но няма да го направя.

— Когато човек като Артър Мур не иска да те погледне в очите значи нещо не е наред. Той беше тук в събота и не искаше да ме гледа в очите.

— Мене ме излъга вчера. — Райън обяснява в продължение на пет минути, като описа какво знае, какво подозира и от какво се опасява.

— И искаш да знаеш какво да направиш? — попита Гриър.

— Бих се възползвал от малко напътствия, адмирале.

— Не са ти нужни напътствия, Джак. Достатъчно умен си. Имаш всички необходими контакти. И знаеш кое е правилно.

— Но какво ще стане с…

— Политиката ли? Тези глупости ли? — Гриър почти се изсмя. — Джак, знаеш ли, когато човек лежи тук като мен, можеш ли да се досетиш за какво си мисли? Мисли си за всичките неща, които би искал да опита да направи още веднъж. Всички грешки, всички хора, с които е можело да се държиш по-добре, и благодариш на Бога, че нещата не са били по-лоши. Джак, никога не съжалявай за искреността си дори ако тя нарани някого. Когато си станал лейтенант от морската пехота, си се заклел пред Бога. Сега разбирам защо го правим. То е закрила, а не заплаха. То е нещо, което трябва да ти помогне да си спомняш колко са важни думите. Идеите са важни. Принципите са важни. Думите са важни. Твоята дума е най-важна от всички. Тя показва кой си ти. Това е последният урок, Джак. Ти трябва да поемеш нещата оттук. — Той спря да говори. Джак забеляза как болката преминава през тялото му, като преодолява силните лекарства. — Ти имаш семейство, Джак. Иди си у дома при тях. Предай им моите поздрави и им кажи, че смятам техния татко за много добър човек, с когото трябва да се гордеят. Лека нощ, Джак. — Гриър заспа.