Том Клэнси - Реална заплаха

— Гледам ви от половин вечност — обади се Oso.

— Добре ли сте? — прошепна Рамирес.

— Срещнахме двама. Мъртви са — отговори Гуера.

— Хайде да тръгваме, преди да са ги намерили.

Но не стана така. След миг дочуха звук от падащо тяло, последвано от вик, после от писък, сетне от залп напосоки от автомат „Калашников“. Куршумите заминаха нахалост, но бяха достатъчни, за да събудят всичко живо в радиус от две мили. Членовете на взвода включиха очилата си за нощно виждане, за да могат възможно най-бързо да намират пътя си през гъсталака, докато в лагера зад тях избухнаха шум, викове и ругатни. Не спираха да се движат. Сега сякаш изпълняваха официална заповед от спътника: преследваните бяха те.

Всичко беше станало с несвойствена бързина на сто хиляди километра от островите Зелени нос. Спътниковите камери наблюдаваха времето от няколко дни, като следяха бурята на няколко различни светлинни честоти. Снимките се предаваха до всеки притежател на съответното оборудване и корабите вече сменяха курсовете си, за да избягнат урагана. От западноафриканската пустиня се носеше много горещ и сух въздух в почти рекордно горещото лято. Поет от източните пасати, влизаше в комбинация с влажния океански въздух и образуваше стотици огромни гръмотевични облаци, които вече се събираха в едно. Облаците стигаха до топлата вода, като изтегляха нагоре допълнителна топлина, която се добавяше към енергията им. Когато се стигна до критичното количество топлина, дъжд и облаци, бурята започна да се заражда.

Хората в националния център за ураганите все още не разбираха защо става така или, предвид обстоятелствата, защо това става толкова рядко, но сега то се случваше. Главният специалист манипулираше компютъра си, за да премине през спътниковите снимки с голяма скорост, връщаше ги и започваше отново. Всичко се виждаше ясно. Облаците бяха започнали да се въртят в орбита в посока, обратна на часовниковата стрелка около една точка в пространството. Зараждаше се организирана буря, която използваше собственото си кръгово движение, за да увеличи целостта и силата си, сякаш знаеше, че такова движение би й дало живот. Това не беше първата такава буря, но тази година съществуваха особено „добри“ условия за образуването им. Колко красиви изглеждаха на спътниковите снимки тънките колела от ефирни облаци. Като някакъв вид модерно изкуство. „Или — помисли си главният специалист — така щяха да изглеждат, ако от тях не са загинали толкова много хора.“ Всъщност на ураганите дават имена по простата причина, че е непристойно стотици и хиляди животи да бъдат прекратени от нещо с номер. Метеорологът си помисли, че този ураган ще е един от тях. За момента щяха да го нарекат тропическа депресия, но ако продължеше да става по-голям и по-силен, ще се превърне в тропическа буря. Точно тук решиха да го кръстят Адел.

„Може би единственото реално нещо във филмите — мислеше Кларк — е, че в тях шпионите често пъти се срещат в барове.“ В цивилизованите страни баровете са полезно нещо. Това са местата, където хората ходят, за да пият по някоя напитка, да се срещат с други хора и да разговарят с непознати в слабо осветени сепарета, където човек запазва анонимността си, а музиката гърми и заглушава думите им извън известен малък радиус. Ларсон пристигна след една минута и се прокрадна до сепарето на Кларк. В тази cantina нямаше столове до бара, а само истинска месингова релса, на която човек да подпре крак. Ларсон поръча една бира, местно производство, а колумбийците я правеха добре. Кларк си помисли, че ги бива за много неща. Ако оставим проблема с наркотиците, тази страна наистина може да се развие. Страната страдаше колкото… коя? Неговата ли? Не повече от неговата държава. Колумбийското правителство трябва да се изправи пред факта, че води война с наркобароните и губи… „За разлика от Америка?“ — запита се агентът от ЦРУ. За разлика от Америка колумбийското правителство беше застрашено. „Да, сигурно е така — мислеше той. — Ние сме много по-добре, отколкото хората в тази страна.“

— Е? — попита той, когато собственикът се отдалечи към другия край на бара.

Ларсон заговори тихо, на испански:

— Ясно е. Броят на войниците, с които разполагат големите тузове, е спаднал адски много.

— Къде са отишли?

— Един човек ми каза, че на югозапад. Говорят за ловна експедиция по планините.

— О, Господи — промърмори на английски Кларк.

— Какво?

— Ами горе имаме четиридесет леки пехотинци… — Той обясни за няколко минути.