Том Клэнси - Реална заплаха

— Трябва да хващам самолет за Калифорния.

— Приятно пътуване, господин съдия — каза Райън на излизане от стаята. Влезе в канцеларията си и затвори вратата, преди да изтрие спокойната гримаса от лицето си.

— О, Господи — прошепна той. Ако съдията Мур просто му беше пробутал някоя елементарна лъжа, щеше да приеме това по-лесно. Но лъжата не беше елементарна. Внимателно измислена, може би планирана и непременно репетирана. „Не сме поставяли никакви бомби в коли.“

„Не, просто военноморските сили ги пуснаха вместо вас.“

„Добре, Джак. Ами сега какво ще правиш?“

Не знаеше какво, но имаше цял ден пред себе си, за да реши.

Всичките им съмнения, ако имаха такива, се разсеяха в понеделник призори. Хората, дошли в планината, все още се намираха тук. Прекарали бяха нощта в свой базов лагер на няколко километра южно от тях и сега Чавес слушаше как се мотаят насам-натам. Дори дочу изстрел, но не стреляха срещу човек от взвода му. Може би елен или нещо подобно, или пък някой се е подхлъзнал и изстрелял един куршум по погрешка. Сам по себе си изстрелът беше достатъчно злокобен.

Взводът седеше сгушен в тясна отбранителна позиция. Имаха хубаво прикритие, а също и добро поле за обстрел, но най-хубаво от всичко беше, че позициите им не се виждаха. Напълниха манерките си по пътя насам и се намираха далеч от източник на вода. Всеки, който търси войници, ще сметне, че са направили обратното. Така също ще търсят войниците на някое възвишение, но и тук долу се криеха достатъчно добре. Горната част на склона беше гъсто обрасла и не позволяваше някой да се приближи тихо. Склонът от обратната страна беше опасен, а всички останали пътеки до мястото за наблюдение се виждаха, което позволяваше на хората от взвода да чакат шанса си и ако е необходимо, да се махнат. Рамирес разбираше от терени. Сегашната им мисия изискваше избягването на контакт, ако е възможно, а ако не, да ужилват и да се изместват. Това означаваше, че Чавес и другарите му вече не бяха единствените ловци в гората. Никой не би си признал, че се страхува, но бдителността им беше два пъти по-силна.

Чавес се намираше извън охранявания периметър на подслушвателно-наблюдателен пост, от който добре се виждаше най-вероятният подстъп до останалата част от взвода, както и една тайна пътека дотам, ако се наложи да се маха. Гуера, сержантът-специалист по операциите, беше с него. Рамирес искаше и двете картечници да са наблизо.

— Може би просто ще ни отминат — помисли на глас Динг, всъщност прошепна.

Гуера изсумтя:

— Мисля, че им дърпахме опашката малко повече от необходимото. Сега имаме нужда от една дълбока дупка.

— Изглежда, са спрели да обядват. Чудя се за колко ли време?

— Изглежда, прочистват нагоре-надолу, като някаква шибана метла. Ако не греша, ще ги видим на онова място там. Ще слязат по онази малка долина и ще тръгнат назад право към нас.

— Може би си прав, Пако.

— Трябва да се махаме.

— По-добре да го правим нощем — отговори Динг. — Сега, като знаем какво правят, можем да стоим далеч от пътя им.

— Може би. Изглежда, ще вали, Динг. Не мислиш ли, че ще се приберат по домовете си, вместо да се мокрят като нас, глупаците?

— Ще разберем след час-два.

— Дъждът ще ни оплеска и видимостта.

— Вярно.

— Ето! — посочи Гуера.

— Виждам ги. — Чавес насочи бинокъла си към далечната дървесна линия. Веднага видя двама, към които след по-малко от минута се присъединиха още шест души. Дори от няколко мили разстояние се виждаше, че са задъхани. Един мъж спря и пое дълга глътка от бутилка — Динг се запита дали това не е бира. Човекът си стоеше на открития терен, сякаш искаше да го използват като мишена. Кои са тези боклуци? Носеха обикновени дрехи, без да се замислят за никакъв камуфлаж, но имаха патрондаши като на Чавес. Оръжията им определено бяха АК-47, предимно със сгъваем приклад.

— „Шест“, тук „Водач“, край.

— „Шест“ слуша.

— Виждам осем… не, десет души с автомати „Калашников“, на половин миля източно по склона на хълм две-нула-едно. В момента не правят нищо, просто стоят там, край.

— Накъде гледат, край.

— Никъде. Шляят се, сър, край.

— Дръж ме в течение — нареди капитан Рамирес.

— Разбрано. Край. — Чавес се върна към бинокъла си. Един от хората посочи върха. Останалите го последваха с очевидна липса на ентусиазъм.

— К’во има? Не иска ли малкото бяло бебче да се качи по малкото шибано хълмче? — попита Динг. Той цитираше първия си взводен сержант в Корея, макар Гуера да не знаеше това. — Мисля, че започват да се изморяват, Пако.