Том Клэнси - Реална заплаха

Група „Знаме“ — или онова, което оставаше от нея — не се радваше на лукса да има тази информация. Нямаха време да мислят кой е победил и кой загубил. Всеки от тях получи шокиращ урок за бойните операции. Хората с по-високо образование може да кажат, че светът е детерминиран, но петимата мъже от „Знаме“ се успокояваха с най-непретенциозното от войнишките наблюдения: всичко се случва.

Кларк и Ларсон тръгнаха много преди зазоряване. Отново се отправиха на юг с наетия джип „Субару“ с двойно предаване. На предната седалка имаше едно куфарче. Отзад се намираха няколко сандъка с камъни, под които лежаха два автоматични пистолета „Берета“ с цеви с резба за заглушител. Жалко беше да се поставят пистолетите в един и същи сандък с камъните, но и двамата мъже не мислеха да връщат оръжията у дома си, след като работата свърши, а и най-искрено се надяваха да нямат нужда от тях.

— Какво точно търсим? — попита Ларсон след едночасово мълчание.

— Надявах се, че ще се сетиш. Нещо необичайно.

— Да виждаш хора с пушки наоколо не е ужасно необичайно, ако ти прави впечатление.

— Организирана дейност?

— И това е вярно, но си има обяснение. Няма да видим много активност от страна на военните — каза Ларсон.

— Защо?

— Снощи партизаните отново са нападнали един малък военен пост — чух го по радиото тази сутрин. „М-19“ или ФАРК отново са се развихрили.

— Кортес — веднага каза Кларк.

— Да. Това е разумно. Ще отклонят официалните власти в различна посока.

— Трябва да се срещна с това момче — каза Кларк, загледан в летящия пейзаж.

— И? — запита Ларсон.

— И какво мислиш? Копелето участваше в план за убийството на един от нашите посланици, директора на ФБР и административния директор на Агенцията за борба с наркотиците, един шофьор и няколко отбрани телохранители. Той е терорист.

— Ще го върнеш обратно в Щатите ли?

— На полицай ли ти приличам? — реагира Кларк.

— Виж какво, ние не…

— Не и аз. Впрочем ти забрави ли онези две бомби? Доколкото си спомням, ти присъства там.

— Това беше…

— Различно? — засмя се Кларк. — Винаги така казват: „Но това е различно.“ Ларсон, не съм учил като теб в Дартмут и може би не схващам разликата.

— Това не са ти шибаните филми! — гневно отговори Ларсон.

— Ако бе филм, ти щеше да си блондинка с големи цици и деколтирана блузка. Знаеш ли, аз съм в тоя занаят от времето, когато ти си карал коли, направени от „Мачбокс“, и никога не съм чукал по време на работа. Никога. Нито веднъж. И не изглежда никак честно. — Можеше да добави, че е женен и сериозно се отнася към брака си, но защо да обърква момчето? Постигна каквото искаше. Ларсон се усмихна. Напрежението се намали.

— Мисля, че в това отношение те бия, мистър Кларк.

— Тя къде е?

— Няма я до края на седмицата — европейски маршрути. Оставил съм съобщение на три места. Искам да кажа, бележка за нея да се измъква оттук. Щом се върне, ще се качи на следващия самолет за Маями.

— Добре. Това е достатъчно сложно. Когато всичко свърши, се ожени за момичето, установи се някъде и си създай семейство.

— Мислил съм по този въпрос. Какво ще кажеш за… искам да кажа, честно ли е да…

— Статистически погледнато, работата ти е по-малко опасна, отколкото да държиш магазин за спиртни напитки в голям град. Те всички имат семейства. На работа в отдалечено място може да те крепи само мисълта, че има някой, при когото да се върнеш. Можеш да ми вярваш за това, синко.

— Но за момента се намираме в района, който искаш да разгледаш. Какво ще правим сега?

— Движи се по страничните пътища. Не карай много бързо. — Кларк свали стъклото и започна да души въздуха. След това отвори куфарчето и извади една топографска карта. Мълча няколко минути, като настройваше мозъка си към ситуацията. Там горе имаше войници, обучени мъже в страната на индианците, преследвани и опитващи се да избягнат срещата. Трябваше да добие необходимото настроение, като местеше поглед от терена към картата и обратно.

— Господи, бих убил човек за един радиотелефон! — „Сам си си виновен Джони — помисли си Кларк. — Да беше поискал един. Трябваше да кажеш на Ритър, че там трябва да има човек, за да комуникира с войниците, вместо да се опитвате да минавате през спътник, сякаш се провежда някакво проклето изследване на личния състав.“

— Само за да говориш с тях ли?

— Хей, момче, дотук видя ли някаква охрана?

— Не.

— Точно така. С един радиотелефон мога да ги извикам от планините. Можехме да ги приберем, да ги почистим и да ги закараме на шибаното летище, за да отлетят за дома — каза Кларк, като в гласа му се четеше разочарование.