Том Клэнси - Реална заплаха

— Не този камион, senor, аз…

Очакваше ги още една изненада, но тя бе последната. Дясната ръка на Кларк се вдигна и изстреля куршум в челото на единия от разстояние метър и половина. Преди водачът дори да започне да пада, същата участ постигна и другия. Без да се бави, отиде от дясната страна на камиона. Качи се на степенката на камиона и видя, че в кабината има само шофьор. Той също получи куршум в главата. По това време Ларсон се намираше извън колата. Тръгна към Кларк и се приближи достатъчно близо, за да може да получи един изстрел за усилието си.

— Не прави това! — каза Кларк и спусна предпазителя на пистолета си.

— Господи, аз просто…

— В такава ситуация трябва да обявиш присъствието си. За малко не загина, защото не се обади. Запомни го. Хайде. — Кларк се метна в каросерията на камиона и свали брезента.

Повечето от труповете бяха на местни хора, ако се съди по дрехите им, но имаше и две лица, които Кларк слабо си спомняше. Трябваше му само миг, за да се сети…

— Капитан Рохас. Съжалявам, момче — тихо каза той на тялото.

— Кой?

— Той командваше група „Знаме“. Един от нашите е. Тези копелета са убили някои от нашите. — Гласът му звучеше доста уморено.

— Изглежда, нашите момчета са направили същото…

— Нека ти обясня нещо за боя, момче. Има два вида хора на бойното поле: твоите и другите. Втората категория може да включва хора, които не се бият, и трябва да се опитваш да ги предпазиш, ако имаш време за това. Но единствените, които наистина имат значение, са твоите хора. Имаш ли кърпичка?

— Две.

— Дай ми ги, а след това натовари тези двамата в камиона.

Кларк свали капачката на бензиновия резервоар, който се намираше под кабината. Завърза кърпичките една за друга и ги вкара в гърловината. Резервоарът беше пълен и кърпичката веднага се напои с бензин.

— Хайде, обратно в колата. — Кларк разглоби пистолета си и го върна в сандъка с камъните, а след това затвори задния капак и седна на предната седалка. Щракна една запалка за цигари. — Приближи се.

Ларсон се подчини, като стигнаха до камиона, когато огънчето па запалката се появи. Кларк извади ръката си навън и докосна кърпичките с пламъка. Те веднага се запалиха. Ларсон не се нуждаеше от предупреждение да стартира веднага. Свиха на следващия завой, преди огънят наистина да се разгори.

— Карай обратно за града. Газ! — нареди Кларк. — Кой е най-бързият път до Панама?

— Мога да те закарам там след два часа, но това означава, че…

— Имаш ли радиопозивните, за да кацнем на една база на военновъздушните сили?

— Да, но…

— Вече трябва да напуснеш страната. Прикритието ти е напълно разрушено — каза мистър Кларк. — Изпрати съобщение до своето момиче, преди тя да се е върнала тук. Накарай я да изчезне, да се качи на някой самолет гратис или както се казва. Повече не трябва да се връща тук. И тя е разконспирирана. Животът и на двама ви е в опасност — сериозна опасност. Може някой да ни е видял. Някой може да е забелязал, че ти си ме докарал дотук. Някой може да е засякъл, че два пъти си вземал тази кола под наем. Вероятно няма такова нещо, но човек не остарява в този занаят с ненужни рискове. Няма какво повече да допринесете за тази операция, така че махайте се оттук.

— Да, сър. — Стигнаха до шосето, преди Ларсон отново да проговори: — Ами какво щеше да стане, ако ти…

— Какво?

— Прав беше. Не можем да оставим хората да правят това…

— Грешиш. Не знаеш защо го направих, нали? — попита Кларк. Говореше като човек, който преподава на ученици, но даде само една от причините. — Ти разсъждаваш като шпионин, а това вече не е разузнавателна операция. Има наши хора, войници, които тичат и се крият из тези планини. Аз просто искам да отклоня вниманието. Ако помислят, че нашите хора са слезли тук, долу, за да отмъстят за смъртта на своите, това може да накара някои от лошите да се върнат от планината, да ги накара да гледат където не трябва и да облекчи донякъде нашите момчета. Не е много, но само толкова можех да направя. — За момент замълча. — Не бих казал, че ми беше хубаво. Хич не ми харесва нашите хора да бъдат убивани и изобщо не обичам да ме спират да направя каквото мога срещу това. Случваше се прекалено много пъти — в Близкия изток, навсякъде, — губим хора и не правим нищо. Този път имах оправдание. Отдавна не съм го правил. И знаеш ли какво? Почувствах се добре — студено си призна Кларк. Сега млъквай и карай. Имам да обмисля някои неща.

Райън се намираше в канцеларията си, все още мълчеше и мислеше. Съдията Мур все отсъства под някакъв предлог. Ритър прекарва голяма част от времето си извън канцеларията. Джак не можеше да задава въпроси и да изисква отговори в тяхно отсъствие. Това положение правеше Райън старши изпълнителен директор. Трябваше да отговаря на всевъзможни телефони и да се занимава с разни допълнителни книжа. Може би щеше да успее да обърне положението в своя полза. Беше сигурен в едно. Трябва да разбере какво, по дяволите, става. Ясно е, че Мур и Ритър са допуснали грешка. Най-напред смятаха, че Райън не знае нищо. Трябваше да се досетят. Той беше стигнал толкова нависоко в ЦРУ, защото го биваше се досеща за разни неща. Втората им грешка беше, дето смятаха, че неопитността ще му попречи да прояви упоритост дори ако започне да се досеща. По принцип и двамата разсъждаваха като бюрократи. Хората, които прекарват живота си в бюрократична Обстановка, обикновено се бояха да нарушават правилата. Това е сигурен начин човек да бъде уволнен, а хората се плашеха от мисълта, че трябва да зачертаят кариерата си. Но по този въпрос Райън имаше решение от много време. Не знаеше каква е професията му. Беше морски пехотинец, борсов посредник, доцент по история, след това започна работа в ЦРУ. Винаги можеше да се върне към преподаването. Хора от университета във Вирджиния бяха разговаряли с Кати за хабилитирането му за професор в тяхната медицинска школа, а дори и Джеф Пелт искаше той да дойде при тях и да съживи катедрата по история като гостуващ лектор. Джак си помисли, че ще бъде добре да преподава отново. Във всеки случай по-лесно от това, което вършеше тук. Независимо какво виждаше в бъдещето си, той не се чувстваше хванат в капан от работата си. А Джеймс Гриър му беше дал всички напътствия, от които се нуждаеше: „Прави това, което смяташ за правилно.“