Том Клэнси - Реална заплаха

Жената капитан стана и отвори горното чекмедже на шкафа със секретната информация, който имаше ключалка с двойна комбинация. Извади една папка с червени краища и я отвори на последния разделител. Това беше графата „Специално разузнаване“, в която се определяха някои предмети и хора, които трябваше да бъдат пазени повече, отколкото обикновените „свръхсекретни материали“. Тя се върна само след две секунди.

— Благодаря ви, полковник Уилямс. Самолетът излита след двадесет минути. Има ли нещо, от което се нуждаете вие и помощникът ви, сър?

— Разпоредете се в Чарлстън да уредят един самолет, който да ни закара до Вашингтон, капитане. Моля ви за това. Съжалявам, че трябваше да дойда така неочаквано. Благодаря ви за помощта.

— Винаги сте добре дошли, сър — усмихна се тя на учтивия полковник.

— Полковник? — попита Ларсон, когато излязоха през вратата.

— От Отдела за специални операции. Доста добре е като за отракан стар боцман, нали?

Един джип ги закара до самолета „Локхийд Старлифтър“ за пет минути. Подобното на тунел помещение за товар беше празно. Човекът, отговарящ за разпределянето на товара, им обясни, че самолетът принадлежи на резервите на военновъздушните сили. Докарали някакъв багаж, но сега отиват право за дома. Кларк нямаше нищо против и се излегна веднага след като самолетът се вдигна във въздуха. Помисли си, преди да заспи, че е удивително колко добре правят някои неща сънародниците му. Човек можеше да се прехвърли от състояние на смъртна опасност в пълна безопасност само за няколко часа. Същата страна, която пращаше хора на бойното поле и не успяваше да им окаже подходяща поддръжка, се отнасяше с тях като с най-важни личности, стига те да са вписани в подходяща книга, сякаш само този факт може да направи всичко по-добро. Ненормално е съотношението на нещата, които можем да правим, и онези, които не можем. Миг по-късно той захърка до смаяния Карлос Ларсон. Събуди се малко преди да кацнат — пет часа по-късно.

Както всяко правителствено учреждение и ЦРУ имаше редовно работно време. Към три и тридесет следобед хората, които идваха рано поради „гъвкавото работно време“, вече излизаха, за да преварят натовареното движение, а към пет и тридесет дори и седмият етаж беше тих. Нанси, която работеше пред канцеларията на Джак, покри пишещата си машина „Ай-Би-Ем“ с калъфката — използваше и компютър, но все още харесваше пишещите машини — и натисна бутона на разговорната уредба.

— Нуждаете ли се от мен, доктор Райън?

— Не, благодаря. Ще се видим утре.

— Добре. Лека нощ, доктор Райън.

Джак се обърна на стола си и продължи да гледа в дърветата, които отделяха като стена комплекса на ЦРУ от външния свят. Опитваше се да мисли, но съзнанието му беше някак празно. Знаеше, че това, което ще направи, ще му струва кариерата в ЦРУ, но вече наистина не го беше много грижа. Ако работата го изисква, то значи си струва.

„Но какво ли би казал адмиралът за това?“

Джак не знаеше отговора. Той извади една книга с меки корици от бюрото си и се зачете. Прегледа стотина страници, докато стана седем часът.

Време беше. Райън вдигна телефона и се обади на бюрото за сигурност на етажа. Когато секретарките ги нямаше, хората от охраната изпълняваха разни задачи.

— Обажда се доктор Райън. Нуждая се от някои документи от централния архив. — Прочете три номера. — Големи са — предупреди човека той. — По-добре вземи някой със себе си, за да ти помогне.

— Да, сър. Ще тръгнем натам след минута.

— Не бързам чак толкова — каза Райън и затвори телефона. Вече имаше репутацията на шеф, с когото се работи лесно. След като постави слушалката на мястото й, той скочи на крака и включи личната си копирна машина. След това излезе през вратата на канцеларията в помещението, където работеше Нанси, и се заслуша в заглъхващите стъпки на двамата офицери от охраната, които излизаха от главния коридор.

Тук горе вратите на канцелариите не се заключваха. Нямаше смисъл. Човек трябваше да премине през десетина охранявани зони, за да стигне дотук, като всяка зона се пазеше от въоръжени агенти и се контролираше от отделна централна служба за сигурност на първия етаж. Имаше и движещи се патрули. Охраната в ЦРУ беше по-строга, отколкото във федералните затвори и почти толкова потискаща. Но това не важеше за старшите изпълнителни директори и Джак само трябваше да мине през коридора, за да отвори вратата на канцеларията на Боб Ритър.

Служебният сейф — или по-добре трезор — на заместник-директора по оперативните въпроси се намираше зад фалшива стена, точно като този на Райън. Беше там не толкова от съображения за сигурност — всеки компетентен крадец би го намерил за по-малко от минута, — а за естетика. Джак отвори панела на стената и набра шифъра. Питаше се дали Ритър знае, че Гриър има комбинацията му. Вероятно да, но със сигурност не знаеше, че адмиралът си я е записал. Такова нещо би било толкова странно за ЦРУ, че никой не е мислил за тази вероятност. Най-умните хора на света все още пропускаха някои дреболии.