Том Клэнси - Реална заплаха

— Много лоши ли са нещата? — попита президентът.

— Загубихме девет души — отговори Кътър. — Това е неизбежно, сър. Знаехме, че операцията е опасна. Знаеха го и те. Можем да направим…

— Можем да приключим тази операция, и то веднага. И завинаги да я забравим. Сякаш никога не се е случвало. Не съм искал нищо такова. Не съм искал цивилни хора да пострадат, а още по-малко и загубата на девет души от нашите. По дяволите, адмирале, казахте ми, че тези хлапета са толкова добри…

— Господин президент, аз никога…

— И още как, по дяволите! — каза президентът достатъчно силно, за да стресне агента от службата за сигурност, който стоеше пред канцеларията му. — Как, по дяволите, ме забърка в тази каша?

Аристократичното лице на Кътър стана мъртвешки бледо. Всичко, за което беше работил, акцията, която предлагаше в продължение на три години… А Ритър говореше за успех. Това беше най-ненормалната част от всичко.

— Сър, целта ни е да ударим Картела. Агентът от ЦРУ, който изпълнява операция „Реципрочност“ в Колумбия в момента, казва, че може да предизвика война вътре в Картела — и направихме точно това! Те току-що са се опитали да убият един от хората си — Ескобедо. Пратките на наркотици, са намалели. Все още не сме го обявили, но вестниците вече пишат за растящите улични цени. Ние побеждаваме.

— Чудесно. Ти го кажи на Фаулър! — Президентът плесна една папка върху бюрото си. Личните му проучвания показваха, че Фаулър му води с четиринадесет процента.

— Сър, след конвенцията кандидатът на опозицията винаги…

— Политически съвети ли ще ми даваш? Не си ми демонстрирал адски голяма компетентност в сферата, за която се предполага, че я имаш.

— Господин президент, аз…

— Искам цялата тази операция да се спре. Искам всичко да бъде пазено в тайна. Искам ти да прекратиш операцията, и то веднага. Кашата я забърка ти и ти ще си я сърбаш.

Кътър се поколеба.

— Сър, как искате да го направя?

— Не зная. Просто искам да разбера, когато всичко приключи.

— Сър, това може да означава, че аз трябва да изчезна за малко.

— Ами изчезни!

— Някои хора може да забележат.

— В такъв случай ще бъдете изпратен на специална мисия за президента, адмирале. Искам това да се прекрати. Не ме интересува какво трябва да правите. Просто го направете!

Кътър застана мирно. Все още си спомняше тази стойка.

— Слушам, господин президент.

— Завий руля — каза Вегенер.

Корабът „Панаш“ зави рязко при промяната на положението на руля и на мощността на двигателя и пое надолу по канала.

— Право напред.

— Рул право напред. Изпълнено, сър — отговори младият рулеви, наблюдаван грижливо от Ореза.

— Много добре. Пълен напред на една трета, поддържай курс едно-девет-пет. — Вегенер погледна младия мичман на палубата. — Поеми управлението и изкарай кораба.

— Тъй вярно, сър. Поемам управлението — отговори мичманът с известна изненада. „Изведи я“ обикновено означаваше, че човек започва извеждането още от пристана, но днес капитанът беше необичайно предпазлив. Хлапето на руля можеше да се справи оттук нататък. Вегенер запали лулата си и тръгна към другия край на мостика. Португалеца го последва.

— Не съм бил по-щастлив на друго отплаване — каза Вегенер.

— Зная какво имаш предвид, капитане.

Прекарали бяха един страховит ден. Само един, но и той им стигаше. Предупреждението на агента от ФБР им дойде като доста силен шок. Вегенер мъмри хората си един след друг — нещо, което намираше толкова безвкусно, колкото и безполезно, — за да разбере кой е проговорил. Ореза смяташе, че знае, но не беше сигурен. Благодареше на съдбата, че не трябваше повече да се рови кой е човекът. Опасността отмина заедно със смъртта на пиратите в затвора в Мобайл. Но и двамата мъже научиха урока си. Отсега нататък щяха да се придържат към правилниците.

— Капитане, според теб защо онзи от ФБР ни предупреди?

— Хубав въпрос, Португалецо. Изглежда, всичко, което измъкнахме от тези копелета, е довело до разкриването на онези пари. Предполагам, че се чувстват задължени. Освен това местният агент на ФБР казва, че шефът му от Вашингтон е заповядал да ни предупреди.

— Мисля, че сме му длъжници — отговори Ореза.

— Май си прав. — И двамата се загледаха в морето, а „Панаш“ пое по курс едно-осем-едно на път за патрулната станция в канала Юкатан.

Чавес използваше последния си комплект батерии. Ситуацията ставаше по-лоша. Някъде след тях имаше група преследвачи, а това ги караше да слагат охрана и отзад. Като водач той не можеше да се тревожи за това, но тя беше там — една досадна тревога, толкова реална, колкото болките в мускулите, заради които вземаше тиленол на всеки два часа. Може би ги следят. Може би всичко е една случайност или може би маневрите на Рамирес са лесно разбираеми за преследвачите. Чавес не мислеше, че е така, но беше твърде уморен, за да може да разсъждава ясно, и го знаеше. Това го притесняваше особено много. Сержантите получават заплати, за да се бият. На капитаните им се плащаше да мислят. Но ако Рамирес е твърде уморен, за да го прави, то е по-добре да бъдат без него.