Том Клэнси - Реална заплаха

— Господи — прошепна Райън. Часът беше четири сутринта и той стоеше буден само заради кафето и нетърпението. Успя да открие нещата, които го интересуваха в ЦРУ. Но никога не бе попадал на нещо подобно. Първата му задача беше да… какво?

„Да се наспиш, дори и само за няколко часа“ — помисли си той. Джак вдигна телефона и се обади до ЦРУ. Там винаги имаше дежурен.

— Доктор Райън се обажда. Ще закъснея за работа. Изглежда, съм се отровил с яденето. Цяла нощ повръщах… сега мисля, че съм добре, но се нуждая от малко сън. Утре… днес — поправи се той — ще дойда с личната си кола. Благодаря. Дочуване.

Остави една бележка на хладилника за жена си и се пъхна в резервното легло, за да не я притеснява.

За Кортес най-лесната работа беше да пусне слуха. За всеки друг щеше да е трудно, но едно от първите неща, които направи, когато постъпи на работа в Картела, беше да вземе някои телефонни номера в района на Вашингтон. Не беше трудно. Както с всичко останало, въпросът бе само да се намери човек, който знае нещата, които ти трябват. Кортес го биваше за това. След като се сдоби със списъка с телефонните номера — излезе му десет хиляди долара, много добре изразходвани пари, — всичко се свеждаше до познаване на графиците на тези хора. Разбира се, беше доста опасно. Човекът може да не бъде на мястото си, което създаваше риск от разкриване, но правилният предварителен диалог вероятно можеше да предупреди за наличието на случаен зрител. Секретарките на такива хора обикновено са дисциплинирани хора, които рискуват службата си, ако са твърде любопитни.

Но фактът, поради който всичко ставаше наистина лесно, беше нещо, произведено по нова технология — принтер-телефаксът. Той представляваше съвсем нов символ на статут. Всеки трябваше да го има, особено важните хора, както имат и директен телефон, който заобикаля линиите на секретарката. Такава линия и телефаксът вървяха заедно. Кортес беше отишъл в личната си канцелария в Меделин и сам написа съобщението. Знаеше как изглеждат официалните съобщения на правителството на САЩ и положи всички усилия да направи и този документ като тях. Имаше заглавие „ПОВЕРИТЕЛНО — ДЪЖДОВЕН ОБЛАК“, а името на подателя беше измислено, но това в графата за получател бе съвсем истинско. Всичко това трябваше да е достатъчно, за да привлече вниманието на получателя. Основният текст на съобщението беше кратък. Съдържаше зашифрован адрес за отговор. Как ли ще реагира получателят? Е, не може да се отгатне. Според Кортес това също бе риск, и то хубав. Вкара листа в телефакса, набра номера и започна да чака. Машината направи останалото. След като дочу предупредителния наподобяващ чуруликане електронен любовен зов на другата факсмашина, предаде съобщението. После Кортес взе листа, сгъна го и го прибра в портфейла си.

Получателят се обърна изненадан, когато чу бръмченето на телефакса, който отпечатваше някакво съобщение. Трябваше да е официално, защото само шест души знаеха номера на тази линия. (Не му мина през ум за компютъра на телефонната компания.) Свърши започнатата работа и чак тогава протегна ръка, за да вземе листа.

„Какво ли е «Дъждовен облак», по дяволите?“ — учуди се той. Каквото и да е това, съобщението бе изпратено до него. Поверително! Започна да го чете. Пиеше третото си кафе за сутринта и има късмет, че кашлицата му не го разплиска върху бюрото, а по панталона му.

Ако не друго, Кати Райън беше точна. Телефонът в гостната иззвъня точно в осем и тридесет. Главата на Джак рязко отскочи от възглавницата, сякаш от токов удар, и той протегна ръка, за да вземе отвратителния уред.

— Ало?

— Добро утро, Джак — бодро каза жена му. — Какъв проблем имаш?

— Трябваше да стоя до късно. Имах да свърша малко работа. Взе ли другото нещо със себе си.

— Да, какво е…

Джак я прекъсна:

— Зная какво пише там, мила. Можеш ли просто да се обадиш? Важно е.

Доктор Каролайн Райън беше достатъчно умна, за да схване.

— Добре, Джак. Как си?

— Ужасно, но имам работа.

— Аз също. Дочуване.

— Да. — Джак затвори телефона и си наложи да стане от леглото. Реши да вземе душ.

Кати отиваше към хирургическото отделение и трябваше да бърза. Вдигна телефона в канцеларията и набра съответния номер по външната линия. Телефонът иззвъня само веднъж.

— Дан Мъри на телефона.

— Дан, обажда се Кати Райън.

— Добро утро. Какво мога да направя за теб през този хубав ден, докторке?

— Джак каза, че ще дойде да се видите след десет часа. Иска да му позволиш да паркира колата си на пътя под сградата и каза, че хората от коридора не трябва да знаят. Не ми е ясно какво значи всичко това, но ми заръча да ти предам само толкова. — Кати не знаеше дали да се чувства развеселена. Джак обичаше да играе малки смешни игрички — според нея те бяха тъпи — с хората, които имаха пълномощия като неговите. Сега се чудеше дали това не е някаква шега. Джак особено много обичаше да се майтапи със своя приятел от ФБР.