Том Клэнси - Реална заплаха

— Това е луд… Господи, прав си. Това положение наистина е откачено. — Ларсон най-после проумя и се удиви, че напълно погрешно е виждал ситуацията.

— Отбележи си. Така става, когато провеждаш операция от Вашингтон вместо от бойното поле. Запомни го. Един ден може да станеш инспектор. Ритър разсъждава като специалист по шпионажа, а не като животното, което съм аз, пък и доста отдавна не е стъпвал на бойното поле. Това е най-големият проблем в Ленгли: хората, които командват, са забравили как изглеждат нещата тук. А правилата доста са се променили, откакто те са поставяли в тайници сведенията си в Будапеща. Освен това тукашната ситуация е много по-различна от това, за което я мислят те. Не става дума за събиране на разузнавателна информация. Това са бойни действия с малка активност. Трябва да знаеш кога да не се криеш. Играта просто е съвсем нова.

— Във Фермата не ни обясняваха такива неща.

— Не се изненадвам. Повечето инструктори са група стари… — Кларк млъкна. — Намали малко.

— Какво има?

— Спри колата.

Ларсон се подчини, като отби колата от чакълената настилка. Кларк изскочи е куфарчето си, което наистина изглеждаше много странно. Взе и ключовете от колата. След това отвори багажника и хвърли обратно ключовете на Ларсон. Кларк започна да рови в единия сандък между пробите от златоносни скали и извади своя пистолет „Берета“ със заглушител. Носеше дълго яке и пистолетът се скри много добре на кръста му заедно със заглушителя. След това помаха на Ларсон да го следва бавно в колата. Кларк тръгна с картата и снимки в ръка. Зад завоя се виждаше камион с въоръжени мъже. Разглеждаше картата, когато те извикаха, и той вдигна глава с очевидна изненада. Един мъж махна с автомата си АК-47 по начин, който не изискваше превод: „Ела веднага или ще бъдеш убит.“

Ларсон бе обзет от порива да се напикае, но Кларк му махна с ръка да го последва и уверено отиде до камиона. Каросерията му имаше покривало от брезент, но Кларк вече знаеше какво има под него. Беше го надушил. Затова спря преди завоя.

— Добър ден — каза на най-близкия въоръжен човек. — Кофти ден си избрал за пътуване, приятелче.

— Той ми каза, че сте тук. Имам разрешение — отговори Кларк.

— Какво? Разрешение ли? Чие разрешение?

— На senor Ескобедо, разбира се — чу го да казва Ларсон.

„Господи, това не е истина, моля те, кажи ми, че това не е истина!“

— Кой сте вие? — попита мъжът със смесица от гняв и предпазливост.

— Геолог съм. Търся злато. Тук — каза Кларк, като обърна снимката. — В областта, която съм отбелязал. Мисля, че тук има злато. Разбира се, че не бих дошъл тук без позволението на senor Ескобедо, а той ми рече да казвам на хората, които срещам, че съм под негова закрила.

— Злато? Злато ли търсите? — дойде още един мъж. Първият отстъпи пред него и Кларк предположи, че сега разговаря с шефа.

— Si. Елате и ще ви покажа. — Кларк ги заведе до задницата на колата и извади два камъка от десния сандък. — Шофьорът ми е senor Ларсон. Той ме запозна със senor Ескобедо. Ако познавате senor Ескобедо, трябва да познавате и него, нали?

Мъжът явно не знаеше какво да прави или мисли. Кларк говореше хубав испански без следа от акцент, а и с такъв нормален тон, сякаш пита някой полицай за посоката.

— Ето, виждате ли? — Кларк посочи камъка. — Това е злато. Това може да е най-голямата находка след Писаро. Мисля, че senor Ескобедо и приятелите му ще купят всичката тази земя.

— Не ми казаха нищо — започна да печели време човекът.

— Разбира се, това е тайна. И трябва да ви предупредя, senor, да не разправяте на никого, иначе ще имате разговор със senor Ескобедо!

За Ларсон беше много трудно да контролира пикочния си мехур.

— Кога ще тръгваме? — попита някой от камиона.

Кларк се огледа, докато двамата мъже се опитваха да решат какво да правят. В камиона има шофьор и може би още някой. Не видя и не чу никой друг. Тръгна към камиона. Направи още няколко крачки и видя това, което подозираше и се боеше да види. Под единия край на брезента стърчеше дулото на пушка М-16А2. За по-малко от секунда реши какво трябва да прави. Дори и за самия Кларк беше удивителна бързината, с която се върнаха старите навици.

— Спрете! — каза водачът.

— Мога ли да натоваря пробите си на вашия камион? — попита Кларк, без да се обръща. — За да ги закарате на senor Ескобедо? Той много ще се зарадва, като види какво съм намерил, вярвайте ми.

Двамата мъже затичаха, за да го настигнат, а пушките висяха в ръцете им. Доближиха се на три метра, когато той се обърна. При това дясната му ръка не се помести заедно с тялото, а извади беретата от колана, докато с лявата размахваше картата и снимката. Ларсон разбра, че двамата не се досетиха какво става. Кларк беше толкова ловък…