Том Клэнси - Реална заплаха

— Опаковайте нещата си и бъдете тук в осемнадесет часа. Не се притеснявайте за подстригване или други подобни. Ще трябва за известно време да оставите косата си да расте. Аз ще оправя нещата с хората от долния етаж. И не забравяйте: не можете да обсъждате това с никого. Ако някой ви пита, отговорете, че имате заповед да се явите във Форт Бенинг малко по-рано. Това е вашият разказ и се надявам да не се отклонявате от него. — „Полковник Смит“ се изправи и протегна ръка, като каза още една лъжа, примесена с истина: — Постъпихте правилно. Знаехме, че можем да разчитаме на вас, Чавес.

— Наша е нощта, сър!

— Свободен сте.

„Полковник Смит“ отново постави личното досие в куфара си. Свърши се. Повечето от хората вече бяха на път за Колорадо. Чавес беше един от последните. „Смит“ се зачуди как ли ще се развият нещата. Истинското му име беше Едгар Джефрис, някога офицер от армията, много отдавна вербуван, а след това нает на работа в Централното разузнавателно управление. Надяваше се нещата да се развият по план, но твърде дълго беше работил в ЦРУ, за да залага много на тази мисъл. Не набираше хора за първи път. Не всички операции минаваха добре, а още по-малко протичаха според плана. От друга страна, Чавес и останалите бяха пожелали доброволно да постъпят в армията на страната, доброволно се бяха записали за оставане на срочна служба и доброволно бяха се съгласили да приемат поканата му да вършат нещо ново и различно. Светът беше опасно място, а тези четиридесет мъже бяха решили съзнателно да се присъединят към една от по-опасните му професии. Това донякъде го улесняваше, тъй като Едгар Джефрис все още имаше съвест.

— Желая ти щастие, сержант — тихо промълви той.

Чавес прекара доста напрегнат ден. Най-напред се преоблече в цивилни дрехи и изпра полевата си униформа, след това събра всичкото имущество, което щеше да остави тук. Трябваше да го почисти, защото се искаше да го върне в по-добро състояние, отколкото при получаването му. Когато останалата част от взвода пристигна от Хънтър Лигет в тринадесет часа, задачите му бяха почти приключени. Завърналите се сержанти забелязаха заетостта му и скоро при него дойде взводният сержант.

— Защо си опаковаш багажа, Динг? — попита Мичъл.

— Искат да бъда в Бенинг рано — затова, ъ-ъ, затова ме накараха да се върна с хеликоптера по-рано сутринта.

— Лейтенантът знае ли?

— Би трябвало да са го предупредили. Е, трябва поне да са предупредили счетоводителя на полка. — Чавес беше малко притеснен. Тревожеше се от факта, че лъже взводния си сержант. През почти четирите години, прекарани във Форт Орд, Боб Мичъл му беше приятел и учител. Но заповедите бяха дадени от полковник.

— Динг, има още нещо, което трябва да научиш във връзка с документацията. Ела, синко. Лейтенантът си е в канцеларията.

Пехотният лейтенант Тимоти Уошингтън Джексън все още не беше се оправил, но беше почти готов да тръгне за офицерските ергенски жилища, наричани ОЕЖ, или само Ж. Вдигна поглед и видя двама от старшите си сержанти.

— Лейтенант, Чавес има заповед да се измита в посока към Форт Бенинг със страшна скорост. Ще го вземат довечера.

— Така чух и аз. Обади ми се батальонният старшина. Какво има, по дяволите? Ние не правим нещата така — изръмжа лейтенант Джексън. — Колко време имаш?

— До осемнадесет часа, сър.

— Супер. Трябва да се изкъпя, преди да се срещна с новия ротен. Сержант Майкълс, можеш ли да се оправиш с документите за имуществото?

— Да, сър.

— Добре. Ще се върна в седемнадесет часа, за да довърша нещата. Чавес, не си тръгвай, преди да се върна.

Останалата част от следобеда мина бързо. Мичъл пожела да се заеме с спедиторската работа — нямаше много неща за изпращане — и обясни на Чавес как по-лесно да попълни документите. Лейтенант Джексън се върна навреме и въведе двамата мъже в канцеларията си. Беше тихо. По-голямата част от взвода вече се намираше в града за заслужената свободна вечер.

— Динг, все още не съм готов да те загубя. Не сме решили кой ще поеме взвода. Сержант Мичъл, ти говореше за Окзанян?

— Точно така, сър. Ти какво мислиш, Чавес?

— Мисля, че е готов — отсъди Динг.

— Окей, ще позволим на Окзанян да опита. Късметлия си, Чавес — продължи лейтенант Джексън. — Свърших всичката си писмена работа точно преди да отидем на учението. Искаш ли да разгледаме заедно оценките ти?

— Може да видим само добрите оценки, сър — усмихна се Чавес. Лейтенантът го харесваше и Чавес знаеше това.