Том Клэнси - Реална заплаха

— Хосе, ти караш великолепно.

— И двете коли са загубени — докладва шофьорът.

— Това не ме изненадва — отговори съвсем искрено Кортес. — Jesus Maria! За малко да ни…

Ескобедо беше всичко друго, но не и страхливец. Той също видя повредата на стъклото на няколко инча от мястото, където се намираше главата му. Два куршума бяха проникнали в колата — наполовина заседнали в стъклото. El jefe измъкна един и го разтърси дланта си. Все още беше топъл.

— Трябва да говорим с хората, които правят стъклата — спокойно отбеляза Ескобедо. Разбираше, че Кортес спаси живота му.

Странно, но това беше вярно. Кортес се изненадваше повече от факта, че рефлексите му — дори и след като бе предупреден, то реагира със забележителна бързина — спасиха и собствения му живот. Отдавна мина времето, когато трябваше да държи изпит за физическа подготовка, изискван от DGI. Моменти като този караха дори и най-благоразумните хора да се чувстват непобедими.

— Кой е знаел, че ще ходим при Фуентес? — попита той.

— Аз трябва да… — Ескобедо вдигна телефонната слушалка и започна да набира някакъв номер. Кортес внимателно го взе от ръцете му и го върна в калъфа му.

— Това може да е сериозна грешка, jefe — тихо каза той. — Позволи ми да се справя с тази ситуация. Работата тук е за професионалисти.

Ескобедо никога досега не беше така впечатляван от Кортес, колкото в този момент.

— Ще бъдеш възнаграден — каза той на верния си подчинен. Ескобедо се укори за това, че от време на време не се е отнасял както трябва с него и което е по-лошо, понякога не обръщаше внимание на мъдрите съвети на Кортес. — Какво трябва да правим?

— Хосе — каза на шофьора Кортес, — намери някое високо място, откъдето да видим къщата на Фуентес.

След минутка шофьорът намери отклонение от пътя, от което се виждаше долината. Отби колата и тримата излязоха от нея. Хосе разгледа повредите. За щастие нито гумите, нито двигателят бяха засегнати. Въпреки че купето трябваше да се преработва изцяло, мерцедесът можеше спокойно да се движи и маневрира. Хосе истински обичаше тази кола и въпреки че тъгуваше за съсипаната й външност, щеше да се пръсне от гордост, че с нея и със собствените си умения беше спасил живота на всички.

В багажника имаше няколко пушки — германски G3 като онези на армията, но купени законно — и бинокъл. Кортес остави пушките за другите. Той пое бинокъла и го насочи към добре осветения дом на Луис Фуентес, на около шест мили разстояние.

— Какво търсиш? — попита Ескобедо.

— Jefe, ако той има пръст в засадата, сега ще разбере, че може би тя не е успяла, и ще се раздвижат. Ако не знае това, няма да видим никакво раздвижване.

— Ами хората, които стреляха по нас?

— Мислите ли, че знаят, къде сме? — Кортес поклати глава. — Не. Те няма да бъдат сигурни и най-напред ще се опитат да докажат, че са успели, а колата ни бавно се е отдалечила малко — значи най-напред ще се опитат да ни намерят. Хосе, колко завоя направи, преди да ни доведеш тук?

— Шест, senor, но има много пътища — отговори шофьорът. Изглеждаше доста страшен с пушката на рамото си.

— Разбираш ли проблема, jefe? Ако нямат много хора, пътищата за проверка ще са им твърде много. Ние си нямаме работа с полиция или военни. Ако имаше такова нещо, все още щяхме да се движим. Такива засади… не, jefe, провалят ли се веднъж, провалят се напълно. Вземи. — Той подаде бинокъла. Време беше за малко мъжество. Отвори вратата на колата и извади няколко бутилки „Перие“ — Ескобедо я обичаше. Отвори ги, като заклещваше капачките в дупките от куршумите по капака на багажника и навеждаше бутилките. Дори Хосе изгрухтя смаян от тази гледка, а Ескобедо беше човек, който се възхищаваше на такова перчене.

— Опасността ме кара да ожаднявам — обясни Кортес, като им подаде бутилките.

— Вълнуваща вечер беше — съгласи се Ескобедо, като отпи дълга глътка.

Но не и за подполковник Йенсен и неговия бомбардировач-навигатор. Първата задача, както всяко първо нещо, представляваше специално събитие, но вече беше нещо рутинно. Проблемът се криеше в простия факт, че всичко бе адски лесно. На двадесетгодишна възраст Йенсен се бореше с ракетите земя-въздух и зенитни снаряди с радарно насочване, като изпитваше куража и уменията си спрямо опита и хитростта на виетнамските стрелци. А тази мисия беше толкова вълнуваща, колкото пътуване до пощенската кутия, но си спомни, че по пощата често се изпращаха важни неща. Мисията вървеше точно по план. Компютърът изстреля бомбата точно навреме и бомбардировачът-навигатор насочи мерника на своя уред за разпознаване и нападение към целта. Този път Йенсен позволи на дясното си око да поглежда към телевизионния екран.