Том Клэнси - Реална заплаха

— Три седемнадесет. Първа бригада. Аз съм в разузнаването на втора бригада. Вие какво правите?

— Ще служа две-три години в Пентагона. Когато не управлявам бюро, карам изтребители.

— Трябва да е приятно човек да върши всичката си работа седнал — отбеляза майорът.

— Не — засмя се Роби. — Най-хубавото от всичко е, че много бързо мога да се измъкна от пукотевицата, ако се наложи.

— Разбирам, полковник. Какво ви носи към Панама?

— Имаме една група на самолетоносач в океана. Отидох, за да наблюдавам. А вие?

— Редовна учебна смяна на един от батальоните ни. Ние работим в джунглата и в местности с трудни условия. Крием се доста — обясни майорът.

— Партизански истории?

— Приблизително такава е тактиката ни. Сегашното учение беше главно за разузнаване. Опитваме се да влезем във вътрешността, за да съберем информация, да проведем няколко нападения, такива работи…

— Как мина?

Майорът изсумтя.

— Не така добре, както се надявахме. Загубихме някои важни хора във важни места — при вас е същото, нали? Хората се сменят и е нужно малко време, за да влязат новите в ритъма. Както и да е, разузнавателните групи загубиха някои от добрите си хора и това ни струва много. Затова ходим на учения — завърши майорът. — Никога не спира.

— При нас е различно. Ние се разгръщаме като единица и обикновено не губим никого, докато се върнем обратно.

— Винаги съм смятал, че хората във военноморските сили са умни, сър.

— Толкова ли е лошо при вас? Брат ми каза, че е загубил един истински добър… водач на взвод ли се казва? Както и да е, това много лошо ли е?

— Може да бъде. Имах човек на име Муньос. Наистина го биваше да се движи из гората и да открива разни неща. Един ден просто изчезна някъде по време на някакви специални операции. Така ми казаха. Човекът, който сега заема мястото му, не е толкова добър. Случва се. Трябва да свикваме с тези неща.

Джексън си спомни името Муньос, но не се досещаше откъде.

— Как мога да се придвижа до Монтерей?

— По дяволите, та това е съвсем близо. Искате ли да дойдете с нас, полковник? Разбира се, ние не разполагаме с всичките удобства на военноморските сили.

— Ние понякога също живеем при по-тежки условия, майоре. По дяволите, веднъж цели три дни не си бях сменял чаршафите. През същата тази седмица ни караха да ядем хот-дог за вечеря — никога няма да го забравя. Беше наистина гадно. Предполагам, че джиповете ви имат климатици? — Двамата мъже се спогледаха и се разсмяха.

Райън беше настанен в апартамент на един етаж по-горе от придружителите на губернатора. За тях плащаха със средства за кампанията, а това го изненада много. Оправданието беше, че така сигурността му се осигуряваше по-лесно. Сега Фаулър имаше охрана от секретните служби и тя щеше да остане с него до ноември, а ако има успех, още четири години след това. Хотелът беше много хубав, съвременен, с дебели бетонни подове, но шумът от партито на долния етаж достигаше дотук.

На вратата се почука точно когато Джак излизаше от банята. Имаше халат с монограма на хотела. Райън го наметна, за да отвори. Пред вратата стоеше жена на около четиридесет години, облечена по последна мода — в червено, което беше поредният „силен“ цвят. Тъй като не разбираше от женска мода, той се зачуди как цветът на дрехите на един човек не му придава нищо друго освен видимост.

— Вие ли сте доктор Райън? — попита тя. На Джак никак не му хареса начинът, по който тя зададе въпроса. Сякаш той бе заразно болен.

— Да, а вие коя сте?

— Аз съм Елизабет Елиът — отговори тя.

— Мисис Елиът — каза Джак. Изглеждаше му като миз 77 77 Обръщение към женена жена, която не е възприела фамилното име на съпруг си. — Б. пр. . — Поставяте ме в неизгодно положение. Не зная коя сте вие.

— Аз съм помощник-съветник по външната политика.

— О, добре. Влезте. — Райън отвори вратата докрай и я покани да влезе. Трябваше да си спомни. „Е.Е.“, професор по политическите науки в Бенингтън, чиито геополитически виждания караха Ленин да изглежда като Теодор Рузвелт. Направи няколко крачки, преди да разбере, че тя не го следва. — Няма ли да влезете?

— В този вид? — Тя остана на мястото си още десет секунди, преди да проговори. Джак продължи да бърше косата си с хавлията, като най-вече изпитваше любопитство.

— Аз зная кой сте вие — каза предизвикателно тя. Джак не знаеше какво цели тя. Във всеки случай Райън беше прекарал дълъг ден и все още страдаше от смяната на часовите пояси след пътуването си до Европа, като на всичко отгоре имаше и още един час поради смяната на времето в централната времева зона. Това отчасти обясняваше отговора му.