Том Клэнси - Реална заплаха

Рамирес знаеше как да определи възрастта на една следа, но не можеше да го прави така добре, както сержант Чавес. Въздъхна почти с облекчение.

— Добре. Започваме да се придвижваме назад. Почини си още няколко минути, а след това тръгвай.

— Разбрано. Сър?

— Да, Динг?

— Този район се изчерпва.

— Може да си прав, но ние ще почакаме още няколко дни, за да сме сигурни — каза Рамирес. Част от него се радваше, че след смъртта на Роча не бяха влизали в бой, и тази част сега заглушаваше предупредителните сигнали, които трябваше да получи. Чувствата му го успокояваха, докато разумът и разузнавателната информация би трябвало да го предупредят, че не е така.

Чавес също не схвана добре какво става. В съзнанието си дочуваше далечен тътен, подобен на странната тишина преди земетресение или първия намек за облаци на ясния хоризонт. Твърде млад и неопитен, Динг не можеше да забележи. Имаше талант. Беше необходимият човек на необходимото място, но не бе стоял на него достатъчно дълго. Той не знаеше и това.

Но имаха работа. Пет минути по-късно поведе групата, като се заизкачва обратно по склона на планината, избягвайки всички следи и избирайки пътеки, различни от онези, по които дойдоха дотук. Внимаваше за всяка реална опасност, но не виждаше далечната, също толкова ясна заплаха.

Роби си помисли, че самолетът „С-141В“ кацна твърдо, въпреки че войниците, изглежда, не го забелязаха. Всъщност повечето от тях спяха и трябваше да бъдат събуждани. Джексън рядко спеше в самолет. Според него този бе лош навик за един летец. Транспортният самолет забави ход и започна да кръжи наоколо тромаво, като изтребител, движещ се по тясната палуба на самолетоносач, докато накрая подобният на мидена черупка люк в задната част се отвори.

— Елате с мен, полковник — каза майорът. Изправи се и метна раницата на рамо. Изглеждаше тежка. — Накарах жена ми да докара личната ми кола.

— Тя как се е прибрала до дома?

— С колата на някой от колегите — обясни майорът. — Така аз и батальонният командир можем да обсъждаме учението по пътя до Орд. Ще ви оставим в Монтерей.

— Можете ли да ме закарате във форта? Ще изненадам малкия си брат.

— Може да е на учение.

— В петък вечер? Ще рискувам. — Истинската причина за Роби се криеше във факта, че майорът беше първият армейски офицер, с когото разговаряше от години насам. Сега бе полковник, а следващата стъпка — да стане флотски командир. Ако го искаше наистина — а Роби беше толкова уверен, колкото всеки летец-изтребител, макар крачката от полковник към командир на самолетоносач да е най-опасната във военноморските сили, — малко по-широкият спектър на познанията няма да му навреди.

— Добре.

Двучасовият преход от базата „Травис“ на военновъздушните сили до Форт Орд, където имаше само малко летище, недостатъчно за големите транспортни самолети — беше интересен и Роби има късмет. След два часа, прекарани в размяна на морски разкази срещу пехотни истории, за които не знаеше нищо, намери Тим, който се връщаше след дълга нощ в града. По-големият брат откри, че го интересува единствено канапето. Разбира се, не беше свикнал на такова нещо, но реши, че не е зле да поживее в по-сурови условия.

Джак и охраната му пристигнаха в апартамента на губернатора точно навреме. Не познаваше никого от охраната, но те бяха предупредени да го чакат, а и той все още носеше пропуска си от ЦРУ. Пластмасовият му личен пропуск с размерите на карта за игра обикновено висеше на врата му на верижка като някакъв религиозен талисман. Този път го показа на агентите и го скри в джоба на сакото си.

Информирането щеше да се проведе по най-предпочитания от политическите институции начин — работна закуска. Без да имат такова светско значение, както обедите и още по-малко вечерите, закуските по една или друга причина се смятаха за много важни. Закуските бяха сериозно нещо.

Почитаемият Дж. (от Джонатан, което той не харесваше) Робърт (наричайте ме Боб) Фаулър, губернатор на Охайо, беше човек на около петдесет и пет години. Както сегашният президент, Фаулър бе бивш щатски прокурор с впечатляващо досие. Ползваше се с авторитета на човек, прочистил Кливланд за шест мандата на служба в Долната камара на САЩ. Но оттам не се стигаше до Белия дом, а и местата в сената за неговия щат бяха твърде сигурни. Преди шест години бе станал губернатор и според всички сведения доста го биваше. Крайната му политическа цел съществуваше отпреди двадесет години и сега той се доближаваше до финала.