Том Клэнси - Реална заплаха

— Харесва ли ви да работите за правителството? Това е въпрос, а не заплаха — обясни Фаулър.

— Сър, работя това, защото смятам, че е важно, както и защото мисля, че ме бива.

— Страната ли се нуждае от вас? — леко попита кандидатът за президент.

Въпросът накара действащия заместник-директор да се отпусне в стола си.

— Това е труден отговор, нали? Ако кажете не, тогава не трябва да заемате длъжността, защото някой друг може да я върши по-добре. Ако кажете да, значи сте арогантен кучи син, който си мисли, че е по-добър от всички останали. Поучете се от това, доктор Райън. Това е урокът ми за днес. Сега нека чуя вашия. Разкажете ми за света — искам да кажа вашата версия на света.

Джак извади записките си, говори почти час и изпи две чаши кафе. Фаулър умееше да слуша. Въпросите му бяха насочени.

— Ако ви разбирам правилно, вие не знаете какво са наумили руснаците. Срещали сте се с генералния секретар, нали?

— Да… — Райън внезапно замлъкна. — Сър, не мога… искам да кажа, ръкувал съм се с него два пъти по време на дипломатически приеми.

— Срещали сте се за повече от едно ръкостискане, но не можете да говорите за това? Много интересно. Вие не сте политик, доктор Райън. Казвате истината, преди да помислите да излъжете. Изглежда, смятате, че светът в момента е в доста добра форма.

— Помня времето, когато формата му беше далеч по-лоша — каза Джак, благодарен, че не го закачаха повече.

— В такъв случай защо не се отпуснете? Защо не съкратите оръжията, както предлагам аз?

— Смятам, че е твърде рано.

— Аз не мисля така.

— Значи мненията ни се разминават, губернаторе.

— Какво става в Южна Америка?

— Не зная.

— Не знаете какво правим или не знаете дали изобщо правим нещо, или пък знаете, но имате заповед да не го обсъждате?

„Наистина говори като адвокат.“

— Както казах на мис Елиът снощи, не зная нищо по този въпрос. Това е истината. Вече съм указал областите, които нямам позволение да обсъждам.

— Според мен това е много странно, като се вземе предвид постът ви.

— Бях в Европа за среща на разузнавателните служби на НАТО, когато започна всичко това, пък и аз съм специалист по Европа и Съветския съюз.

— Според вас какво трябва да направим във връзка с убийството на директора Джейкъбс.

— В абстрактен план ние би трябвало да реагираме със сила на убийството на всеки от нашите граждани, особено в случай като този. Но аз съм от Отдела за разузнаване, а не за операциите.

— Включително и предумишлено убийство? — продължи натиска си Фаулър.

— Ако правителството реши, че убиването на хора е правилният начин на действие за защитата на националните ни интереси, то такива убийства не се вместват в правната дефиниция за убийство, нали?

— Интересна позиция. Продължавайте.

— Поради начина на работа на нашето правителство такива решения трябва да се вземат… трябва да отразяват начина, по който американският народ иска да бъдат нещата или би искал да бъдат, ако имаше знанията на хората, натоварени с вземане на решенията. Затова тайните ни операции се наблюдават от Конгреса, за да е сигурно, че са уместни и без политическа насоченост.

— Значи според вас става дума за добре обмислено решение, взето от разумни хора — решението да се извърши убийство.

— Това е доста опростено, но да.

— Аз не съм съгласен. Американският народ поддържа смъртното наказание. Това не е правилно. Ние уронваме достойнството си и изменяме на идеалите на страната си, когато вършим такива неща. Какво мислите за това?

— Мисля, че грешите, губернаторе, но аз не създавам правителствената политика. Аз осигурявам информация на онези, които я правят.

Гласът на Боб Фаулър доби нотки, които Джак все още не беше чул тази сутрин:

— Просто да знам на какви позиции сме. Вие сте такъв, какъвто ви описват, доктор Райън. Разбира се, честен сте, но въпреки младостта ви трябва да ви кажа, че вашите възгледи са отражение на минали времена. Хората като вас правят политиката на правителството, като пращат анализите си в посоки, избрани от самите вас… спрете! — Фаулър вдигна ръка. — Не подлагам на съмнение почтеността ви. Не се съмнявам, че влагате всички усилия в работата си, но е отявлена глупост да ми казвате, че хората като вас не правят правителствената политика.

При тези думи Райън почувства, че почервенява, и се опита да се контролира, но се провали напълно. Фаулър не подлагаше на съмнение почтеността на Райън, а втората най-ярка звезда в съзвездието на личните му качества — интелигентността му. Искаше да се сопне и да отговори какво мисли, но не можеше.