Том Клэнси - Реална заплаха

— Разговарял ли си с някого за това?

— Защо да казвам на някого? Малко се тревожа за Чавес — той е един от моите хора и се притеснявам за него, но е адски добър войник. Що се отнася до мен, той може да трепе колкото си иска наркобарони. Аз само искам да зная как са вкарали бомбите. Един ден това може да ми влезе в работа. Мисля да се заема със специални операции.

„Военноморският флот хвърли бомбите, Тими“ — мислено извика Роби.

— Много ли се говори за това?

— За първата бомбардировка всеки мислеше, че е доста добра, но да се говори, че наши хора са взели участие? Не. Може би някои мислят като мен, но за такива неща не се дрънка. Секретност, нали?

— Точно така, Тим.

— Ти познаваш един старши служител на ЦРУ, нали?

— Донякъде. Кръстник съм на сина му.

— Предай му да убие всичките.

— Ще му кажа — тихо отговори Роби. Това трябваше да е операция на ЦРУ. Много потайна операция на ЦРУ, но съвсем не толкова, колкото биха искали. Щом един новобранец, току-що излязъл от академията, може да се досети… Оръжейниците на „Рейнджър“, кадровите офицери и срочнослужещите в цялата армия трябва вече да са загрели. Не всички, които са чули да се говори, ще застанат на страната на добрите.

— Нека ти дам един съвет. Ако чуеш за това, кажи на хората да мълчат. Дрънкаш ли за операция като тази, започват да изчезват хора.

— Хей, Роб, ако някой иска да стори нещо на Чавес и Муньос, и…

— Слушай, момче! Аз съм бил там. Стреляли са по мен с картечници, а и моят „Томкет“ веднъж изяде една ракета, за малко не уби най-добрия втори пилот, който някога съм имал. Там е опасно и думите убиват хора. Запомни го. Вече не си в колежа, Тим.

Тим се замисли за момент. Брат му имаше право. Също така брат му се чудеше какво да направи по този въпрос. Роб просто мислеше да не предприема нищо, но той караше „Томкет“, беше човек на действието, а не от хората, които си траят. Реши, ако не друго, поне да предупреди Джак, че сигурността по операцията не е, както би трябвало.

За разлика от генералите от военновъздушните сили и армията повечето адмирали от военноморските сили нямат лични самолети, които да ги возят насам-натам, и обикновено летят с пътнически. Разбира се, цяла свита помощници и шофьори чакаха до вратата и Роби не се притесняваше да набере няколко точки пред шефа си и да го посрещне на летище Сан Хосе, когато боингът се приближи до коридора за пътниците. Трябваше да изчака да слязат онези от първа класа, разбира се, защото дори контраадмиралите летят заедно с останалите пътници.

Вицеадмирал Джошуа Пейнтър беше настоящият помощник-завеждащ военноморските операции за въздушните бойни действия и познат на посветените хора като „целеуказателя“, ОП-05, или просто „нула пет“. Рангът му на адмирал с три звезди беше чудо. Пейнтър, преди всичко честен, открит човек, според когото истинският военноморски флот се намира в морето, а не до река Потомак, беше от най-редкия вид флотски офицери, за чието най-пагубно качество се смяташе това, че е автор на книга. Военноморските сили не окуражават своите офицери да отразяват мислите си на хартия, освен ако напишат някоя статия по термодинамика или за поведението на неутроните в ядрен реактор. Интелектуалец и независим, воин на служба във все по-антиинтелектуалска, конформистка и бюрократизирана институция, той смяташе себе си за изключението във военноморските сили, превръщащи се в корпоративна организация. Пейнтър беше свадлив, сприхав човек, родом от Върмонт, нисък и слаб, с бледи, почти безцветни очи и толкова остър език, с който и камък можеше да разсече. Освен това той беше и живият бог на летците. Имаше над четиристотин летателни мисии над Северен Виетнам в няколко различни модели на „Фантом F-4“ и два свалени самолета „Миг“ — страничният капак на самолета му с нарисувани върху него две червени звезди висеше в кабинета му в Пентагона наред с надписа „Сайдуиндър не прощава“. Иначе и максималист, и много взискателен началник, той винаги смяташе, че нищо не е достатъчно добро за неговите пилоти и особено наземните екипажи.

— Виждам, че са ти казали — отбеляза Джош Пейнтър, като протегна пръст, за да почука ярките нови пагони на Роби.

— Да, сър.

— Чух и че новите ти тактики са се провалили.

— Можеха да бъдат малко по-добри — призна полковник Джексън.

— Да, полезно е самолетоносачът да оцелее. Може би малко командирска служба ще затвърди тази мисъл в съзнанието ти. Аз тъкмо дадох одобрението си за това — обяви ОП-05. — Отиваш в шеста ескадрила. Тя ще замине на „Ейбрахам Линкълн“, когато „Инди“ дойде за преглед. Честито, Роби. Опитай се да не се оплескаш прекалено лошо през следващите осемнадесет месеца. Сега, какво се обърка във флотското учение? — попита той, докато вървяха към чакащата ги кола.