Том Клэнси - Реална заплаха

Командната верига беше определена. Имаше пет групи от по петдесетина мъже. Разпредели ги по зони за операции. За комуникация щяха да използват радиотелефони с координатор Кортес, скрит в безопасност в една къща извън селото. Единственото усложнение беше възможната намеса от страна на колумбийската армия. Ескобедо имаше грижата за това. „М-19“ и ФАРК щяха да създават неприятности другаде. Това трябваше да ангажира вниманието на армията.

„Войниците“, както веднага започнаха да си викат, тръгнаха в камиони към хълмовете.

— Buena suerte — каза на предводителите Кортес. Разбира се, той не им желаеше нищо такова. Късметът повече не представляваше фактор в операцията, достойна за бившия полковник от DGI. При една добре планирана операция късметът няма думата.

Денят в планината беше тих. Чавес дочу звън на черковни камбани из долината, който призоваваше вярващите на неделна литургия. Чавес се зачуди дали не е неделя. Независимо от деня шумът от автомобили беше по-слаб от нормалния. Като се изключи загубата на Роча, нещата изглеждаха добре. Дори не бяха изразходвали много от мунициите си, въпреки че през следващите дни трябваше да получат нова доставка от хеликоптера, който обслужваше операцията. Мунициите никога не стигат. Чавес знаеше тази истина. Щастието е в пълния патрондаш. И в пълната манерка. И в горещата храна.

Топографията на долината им позволяваше да чуват особено добре. Звукът се издигаше по слоновете с минимум затихване и въздухът, макар и рядък, му придаваше особена звънтяща яснота. Чавес дочу камионите отдалеч и насочи бинокъла си към един завой на пътя, отдалечен на няколко мили, за да види какво има. Хич не го беше грижа за източника на шума. Камионите са мишени, а не нещо, за което човек трябва да се тревожи. Настрои фокуса, за да получи възможно най-ясно изображение, а сержантът имаше добро зрение. След минута-две видя три от камионите, с плоски каросерии и подвижни странични ритли, каквито използваха фермерите. Но в тези имаше мъже, които, изглежда, носеха пушки. Камионите спряха и хората изскочиха от тях. Чавес бутна спящия си другар.

— Oso, веднага докарай тук капитана!

Рамирес се появи след по-малко от минута със своя бинокъл.

— Сър, вие сте изправен — изръмжа Чавес, — залегнете, мамицата му!

— Извинявай, Динг.

— Виждате ли ги?

— Да.

Хората само се въртяха на едно място, но ясно се виждаха пушките, висящи на раменете им. Двамата с биноклите видяха как те се разделиха на четири групи и започнаха да се отдалечават от пътя. След миг се загубиха между дърветата.

— Ще им са необходими около три часа, за да стигнат дотук, сър — прецени Динг.

— По това време ние ще сме на шест мили северно. Пригответе се за тръгване. — Рамирес включи спътниковия си радиотелефон.

— „Променлива“, тук „Нож“, край.

Отговориха му още при първото повикване.

— „Нож“, тук „Променлива“. Чуваме ясно и чисто, край.

„Нож“ докладва за въоръжени мъже, които навлизат в гората на пет мили изток-югоизток от неговите позиции.

— Предполагам, че са подсилен взвод, движат се към нас.

— Войници ли са, край?

— Не, повтарям, не. Вижда се, че носят оръжие, но не са униформени, повтарям, не са униформени. Приготвяме се за тръгване.

— Разбрано, „Нож“. Тръгвайте незабавно и се обадете при първа възможност. Ще се опитаме да разберем какво става.

— Разбрано. „Нож“ прекратява връзката.

— Какво става? — попита един от офицерите.

— Не зная. Ще ми се Кларк да беше тук — отговори другият. — Нека се обадим в Ленгли.

Джексън успя да се качи на един късен самолет на компанията „Юниън“ от Сан Франциско директно за международното летище „Дълес“. Адмирал Пейнтър беше се обадил предварително и една кола на военноморските сили го закара до националното летище във Вашингтон, където се намираше неговата кола — „Шевролет корвет“ — и която чудно как беше открадната. По време на полета Роби беше разигравал всичко в съзнанието си. Ако човек се замисли абстрактно, операциите на ЦРУ щяха да му се сторят забавни: шпиони, които се крият и се занимават с шпионските си игрички. Па него му беше все едно какво правят те, но, по дяволите, използваха военноморските сили, а това не се правеше, без хората да знаят. Първо се отби до дома си, за да се преоблече. След това се обади по телефона.

Райън си беше у дома и се наслаждаваше на този факт. Успя да се прибере в петък вечерта малко преди жена му да се върне от болницата, „Хопкинс“, и спа до късно в събота, за да се отърси от трайното въздействие на шока от пътуването. Останалата част от деня посвети на игри с децата и ги заведе на съботна вечерна литургия, за да може още една нощ да си отспи, както и да се запознае отново с жена си. В момента седеше на своята сенокосачка „Джон Диър“. Може и да бе един от големите хора в ЦРУ, но все още сам косеше тревата си. Други сееха и торяха, но за Джак косенето на тревата представляваше терапия, която го изпълваше с пасторално спокойствие. Ритуалът траеше три часа и се провеждаше веднъж на всеки две седмици и по-честичко през пролетта, но сега темпът на растежа беше спаднал доста. Той обичаше мириса на окосената трева. Обичаше и миризмата на грес от трактора и вибрациите на двигателя. Разбира се, не можеше напълно да избяга от реалността. На колана си имаше закачен малък телефон, чието електронно пиукане сега долови над шума на трактора. Джак изключи двигателя и натисна бутона на телефона.