Том Клэнси - Реална заплаха

Роби се намираше в бойния информационен център. В момента не се провеждаха никакви полети. Бойната група се намираше п въздействието на неприятно време, което щеше да се изясни след няколко часа. Докато техниците се занимаваха със самолетите си, Роби и старшите служители от противовъздушната отбрана разглеждаха записите на схватките на изтребителите за шести път. Силите на „врага“ бяха се справили забележително добре, като пробиха отбраната на „Рейнджър“ и реагираха бързо и ефективно, за да докарат самолетите с ракети в необходимия диапазон. Фактът, че изтребителите на „Рейнджър“ бяха ги избили на връщане, нямаше значение. Целта на въздушния бой бе да бъдат разбити самолетите „Бекфайър“ по пътя насам.

Записът на лентата бе направен от радара на самолета „Е-2С Хоукай“, на който Роби се вози при първия бой. Шест гледания му стигаха. Научи всичко, което можеше да се научи, и сега мисълта му се рееше. Отново видя онзи „Интрудър“, който се стикова със самолета-цистерна и след това се отправи към Еквадор, като изчезна от екрана малко преди да стигне до брега. Джексън се облегна в стола си, докато около него дискусията продължаваше. Превъртяха напред лентата, за да наблюдават фазата на приближаването, прекараха повече от час в гледане на фактическата битка — „Или каквото остана от нея“, намръщено си помисли Джексън, — а след това отново я превъртяха напред. Командирът на „Рейнджър“ беше особено разтревожен от мудния начин, по който ескадрилите му се препостроиха, за да се върнат на самолетоносача. Лошата организация на изтребителите предизвика някои остри забележки от страна на полковника, притежател на титлата, която сега Роби очакваше. За него забележките имаха полза, макар че бяха малко вулгарни. Последвалата дискусия продължи до края на лентата, където онзи самолет „А-6“ отново се появи на път за самолетоносача, след като бе направил каквото е трябвало. Роби знаеше, че това е само предположение, а догадките представляваха опасност за професионалните военни. Но самолетът беше факт.

— Полковник Джексън?

Роби се обърна и видя един куриер с папка в ръка. Носеше му съобщение, за което трябваше да се разпише. Той взе формуляра и го прочете.

— Какво има, Роб? — попита офицерът, отговорен за оперативните задачи на самолетоносача.

— Адмирал Пейнтър ще лети до военноморската академия. Иска да го чакам там вместо във Вашингтон. Предполагам, че желае предварително да прочете каква работа е свършила чудесната ми нова тактика — отговори Джексън.

— Не се притеснявай. Няма да си вземат пагоните обратно.

— Не предвидих всичко докрай — отговори Роби, като направи жест към екрана.

— Никой никога не е успявал.

„Рейнджър“ излезе от зоната с лошо време след половин час. Първо излетя транспортният самолет, който отиде към Панама, за да отнесе поща и да вземе някои неща. Върна се след четири часа. „Техническият представител“ го чакаше, предупреден чрез един безобиден сигнал по незасекретен канал. Когато свърши с четенето на съобщението, той се обади до каютата на полковник Йенсен.

Занесоха копия от снимката в „Скривалището“, но най-добрият им свидетел се намираше в Александрия и той сам я получи на място.

Мъри знаеше, че не трябва да пита откъде е тази снимка. Явно бе, че идва от ЦРУ и че е някаква разузнавателна снимка, но обстоятелствата около нея не бяха неща, които трябва да знае — или така щяха да му отговорят, ако попиташе. Което той не стори, защото можеше и да не приеме това обяснение, което имаше право да получи.

Състоянието на Мойра се подобряваше. Ремъците ги нямаше, но все още я лекуваха за някакви странични ефекти от приспивателните хапчета. Дочу нещо за състоянието на черния дроб, но тя добре понасяла лечението. Той я намери седнала в автоматизираното легло, повдигнато с команда от бутон. Часовете за посещение бяха свършили — тази вечер децата й се намираха у дома, а това според Мъри бе най-доброто лечение, което можеше да й се даде. Официалната версия беше, че случайно е поела свръхдоза лекарства. В болницата знаеха, че не е така, и това се разчу, но ФБР заяви пред обществеността, че е случайност, защото тя съвсем не е поела смъртоносна доза от лекарството. Психиатърът на ФБР я виждаше два пъти дневно и докладите му бяха оптимистични. Макар и факт, опитът за самоубийство се основаваше на импулс, а не на продължително обмисляне. С грижи и съвети тя се посъвзе и вероятно щеше да се оправи напълно. Психиатърът смяташе, че това, което Мъри възнамеряваше да стори, ще й помогне.