Том Клэнси - Реална заплаха

Феликс стана от бюрото си и отиде до бара в канцеларията си. Това изискваше сериозен размисъл и хубаво бренди. Наля си тройна доза в издута като балон чаша, развъртя я, като остави ръката си да стопли течността, за да могат ароматичните пари да погалят сетивата му още преди да поеме първата глътка.

Китайският език е идеографичен — Кортес бе срещал китайски разузнавачи — и символът за „криза“ е комбинация от символите, изобразяващи „опасност“ и „удобен случай“. Двойствеността тук беше го поразила още първия път, когато чу това, и никога не го забрави. Удобните случаи като този бяха изключителна рядкост и много опасни. Разбираше, че основната опасност се крие във факта, че той не знае как американците получават разузнавателната си информация. Всичко говореше за агент, проникнал в организацията им. Някой на висок пост, но не толкова високо, колкото му се иска. Американците бяха компрометирали някого, както самият той много често бе правил. Стандартна процедура при разузнавателната работа, а ЦРУ бяха превъзходни в нея. Някой. Кой? Някой дълбоко обиден, желаещ да си разчисти сметките, като в същото време се сдобие с място около масата на босовете. Доста хора попадаха в тази категория. Включително и Феликс Кортес. И вместо да започва собствени действия за постигане на целта си, можеше да разчита американците да го сторят вместо него. Стори му се много странно, че Се доверяваше на американците да свършат работата му, но това беше и доста забавно. Всъщност такова е и определението за идеалните секретни операции. Той само трябваше да позволи на американците да изпълнят плана си и да гледа отстрани. Щеше да му е необходимо търпение и доверие във врага — да не споменаваме и степента на опасност, — но Кортес считаше, че си струва усилията.

След като не знаеше как да изпрати информация до американците, той реши, че трябва да се довери на късмета. Не, не късмет. Те, изглежда, по някакъв начин научаваха и може би ще го разберат и сега. Вдигна телефона и се обади, което за него беше много нетипично. След това, като се замисли, направи нови разпоредби. В края на краищата не можеше да се очаква, че американците ще постъпят точно както той искаше и точно когато той искаше. Някои от нещата трябваше да уреди сам.

Самолетът на Райън кацна в базата „Андрюс“ малко след седем часа вечерта. Един от помощниците му — добре беше да ги има — пое отговорност за секретните документи и ги закара обратно в Ленгли, докато Джак мяташе багажа си в колата и тръгна за дома. Щеше да се наспи добре, за да свали умората от смяната на часовите пояси, и утре отново ще седи на бюрото си. Докато изкарваше колата на маршрут 50, си помисли, че първата му задача е да разбере какво прави ЦРУ в Южна Америка.

Ритър поклати глава с изненада и благодарност. „Лудория“ отново беше дала резултат. Този път говореше самият Кортес. Все още не осъзнаваха факта, че комуникациите им са уязвими. Разбира се, това не бе рядко явление. Същото беше се случило с германците и японците през Втората световна война и се повтаряше отново и отново. Просто в тая област американците ги биваше. А и обаждането едва ли можеше да дойде в по-удобен момент. Самолетоносачът се намираше на разположение само още тридесет часа — време, достатъчно, за да изпратят съобщение до техния човек на „Рейнджър“. Ритър написа заповедите и изискванията за мисията на персоналния си компютър. Отпечата ги, сложи ги в плик с печат и ги предаде на един от старшите си подчинени, който се качи на снабдителен самолет на военновъздушните сили за Панама.

Полковник Роби Джексън се чувстваше малко по-добре. Ако не друго, поне можеше да усеща допълнителната тежест на четвъртата нашивка на раменете на бялата си риза, а и сребърният орел, който замени дъбовия лист на яката му, беше толкова по-приятен символ на летеца. Предсрочното му повишение означаваше, че го очаква сериозна кариера. Вероятно щеше да командва собствената си ескадрила на самолетоносача. Джексън знаеше, че това е последният му пост, на който щеше да лети, но и най-разкошният. Трябваше да лети в няколко апарата от различен тип и да отговаря за над осемдесет самолета, екипажите им и персонала за поддържането, без които самолетите просто приличаха на привлекателна украса за полетната палуба на самолетоносача.

Лошата новина беше, че тактическите му идеи не се оказаха толкова добри, колкото изглеждаха предварително, но той се успокои с мисълта, че за всички новости трябва време. Видя, че някои от новите му идеи бяха не както трябва, и поправките, предложени от един командир на ескадрила на „Рейнджър“, почти свършиха работа — всъщност значително подобриха идеята. А това също е нормално. Същото можеше да се каже и за ракетите „Феникс“. Подобряването на системата за насочване свърши добра работа — не колкото обещаваш производителят, но това също не бе необичайно, нали?