Том Клэнси - Реална заплаха

Когато стигна в Меделин, двамата оцелели от къщата на Унтиверос на хълма бяха „закърпени“ и готови за разпит, както и половин дузина слуги на мъртвия господар. Намираха се в стая на последния етаж на здрава, огнеустойчива висока сграда, която имаше и доста добра звукоизолация. Кортес влезе в стаята и завари осемте доверени слуги седнали и вързани с белезници към столове с прави облегалки.

— Кой от вас знаеше за срещата снощи? — попита той с приятен глас.

Започнаха да клатят глави. Разбира се, всички знаеха. Унтиверос обичаше да говори, а слугите винаги слушат.

— Много добре. Кой от вас е казал за това и кой не? — попита той с учтивия тон на образован човек. — Никой няма да излезе от тази стая, докато не получа отговор на въпроса си.

Незабавната реакция представляваше объркан поток от отрицания. Той го очакваше. Повечето бяха искрени. Кортес знаеш и това.

Много лошо.

Феликс погледна шефа на пазачите и посочи към слугинята на най-левия стол.

— Ще започнем с нея.

Губернаторът Фаулър излезе от хотелския апартамент с мисълта че целта, на която беше посветил изминалите три години от живот си, сега е постигната. „Почти“ — помисли си той, като си спомни че в политиката няма сигурни неща. Но един конгресмен от Кентъки, който водеше изненадващо силна кампания, току-що бе се съгласил да заеме служба в кабинета и с това Фаулър заставаше н върха с аванс от няколко стотици гласа. Разбира се, той не можеше да го обяви. Трябваше да остави човека от Кентъки сам да направи съобщението, предвидено за втория ден на събранието, за да му остави един последен ден в светлината на слънцето — или по-точно в светлината на прожекторите. Тази информация ще се разпростра ни от щабовете на двата лагера, а конгресменът ще се подсмихва „О, по дяволите“ — и ще казва на хората да си мислят каквото си искат, без да им обяснява, че само той знае какво става. Фаулър помисли, че политиката е доста фалшиво нещо. Което бе странно. Фаулър се славеше като много искрен човек, но това не му даваше правото да нарушава правилата на играта.

И сега той играеше според тези правила, изправен пред ярките телевизионни прожектори, говорейки непрекъснато, без да казва абсолютно нищо. Споменаваше за „интересни дискусии“ по „важните проблеми, пред които е изправена страната ни“. Губернаторът и конгресменът „обединили усилията в желанието си да дадат ново ръководство“ на страната, която, макар и да не можеха да го кажат, щеше да просперира, независимо кой ще спечели през ноември. Защото дребните политически различия между претендентите и партиите по принцип се заличаваха сред суетата в дома на Капитолийския хълм, а американските партии бяха толкова дезорганизирани, че всяка президентска кампания все повече заприличваше на конкурс по красота. Фаулър реши, че така може би е по-добре, макар да бе разочарован, че властта, за която така жадуваше, може всъщност да се окаже илюзия.

След това дойде време за въпроси. Първият го изненада. Фаулър не видя кой го задава. Заслепен беше от прожекторите и светкавиците — след толкова месеци, прекарани по този начин, той се чудеше дали зрението му някога ще се възстанови, — но въпроса зададе мъжки глас, изглежда, от някой от големите вестници.

— Губернаторе, има съобщение от Колумбия, че минирана кола е унищожила дома на важна личност от Меделинския картел заедно със семейството му. Това е много скоро след убийството на директора на ФБР и нашия посланик в Колумбия. Желаете ли да коментирате въпроса?

— Опасявам се, че нямах възможност да хвана сутрешните новини, защото закусвах с конгресмена. Какво предполагате вие? — попита Фаулър. Поведението му се беше променило: от оптимистично настроен кандидат към предпазлив политик, който се надяваше да стане държавник. „Каквото и да е това“ — помисли си той. Едно време всичко изглеждаше толкова ясно.

— Съществуват предположения, сър, че Америка може да има пръст — повиши глас репортерът.

— О? Знаете, че президентът и аз имаме доста различия, някои от които сериозни. Но не си спомням да сме имали президент, желаещ да извърши най-хладнокръвно убийство. Аз със сигурност няма да обвинявам президента ни в подобно нещо — рече Фаулър с най-добрия тон на държавник, на който беше способен. Целеше да не казва абсолютно нищо — в края на краищата гласовете на държавниците са предназначени да кажат или нищо, или очевидното. През по-голямата част от кампаниите си бе играл на сигурно. Дори най-отявлените врагове на Фаулър — имаше няколко в своята партия, да не говорим за тези от опозицията — казваха, че той е почтен, разсъдлив човек, който концентрира вниманието си върху проблеми, а не върху хули. Това се отразяваше и в изказването му. Не искаше да оспорва политиката на правителството на Съединените щати, не искаше да вкара евентуалния си опонент в капан. Но, без да знае, беше направил и двете неща.