Том Клэнси - Реална заплаха

Един детектив попита кой ще изпрати посланието.

— Какво ще кажеш да използваме братята Патерсън? — предложи лейтенантът.

— Те ли? — отговори капитанът. Обмисли за момент въпроса, а след това продължи: — Добре.

Такова решение се вземаше много по-леко, отколкото тежките и високоотговорни решения, които вземаха правителствата. И се изпълняваше още по-лесно.

Двамата селяни пристигнаха в Меделин по залез. По това време Кортес беше напълно разочарован. Имаше осем трупа за изхвърляне — в Меделин това не е проблем. Но резултатът не си струваше труда. Както му бе ясно още преди шест часа. Та откъде изтичаше информацията? Три жени и петима мъже току-що бяха умрели, доказвайки, че не те са причината. Последните двама просто бяха простреляни в главите, защото изпаднаха в безполезно вцепенение, гледайки как останалите шестима умират при по-малко милостиви обстоятелства. В стаята цареше безпорядък, от който Кортес се чувстваше омърсен. Всичките тези усилия бяха напразни. Убиваха хора без никаква причина. Твърде гневен беше, за да изпитва срам.

Срещна се със селяните в друга стая на друг етаж, след като изми ръцете си и се преоблече. Те бяха уплашени, но не от Кортес, което го изненада. Изминаха няколко минути, преди да разбере защо. Разказваха историята си забързано и несвързано, а той ги остави да дрънкат, като запомняше подробностите. Някои от тях си противоречаха, но това не бе неочаквано, защото те бяха двама. После започна да задава въпроси.

— Автоматите не бяха АК-47 — уверено каза единият. — Познавам им звука. Не е като техния.

Другият вдигна рамене. Не можеше да различава едно оръжие от друго.

— Ти видя ли някого?

— He, senor. Чухме шума и виковете и побягнахме.

„Много разумно сте постъпили“ — помисли си Кортес.

— Викове, казвате. На какъв език?

— Ами на нашия език. Чухме, че ни преследват, но ние бягахме. Не можаха да ни хванат. Ние познаваме планините — обясни експертът по оръжията.

— Не сте видели и чули нищо друго?

— Викове, експлозии, светлини — огън от автоматите, това е всичко.

— А колко пъти сте били на мястото, където стана това?

— Много пъти, senor, там приготвяме пастата.

— Много пъти — потвърди и другият. — Ходим там повече от година.

— Няма да казвате на никого, че сте идвали тук. Няма да разказвате на никого, че знаете какво е станало — каза им Феликс.

— Но семействата на…

— Няма да казвате на никого — повтори Кортес с тих, сериозен глас. И двамата мъже разбраха опасността. — Ще бъдете възнаградени добре за стореното от вас, а семействата на останалите ще получат компенсации.

Кортес считаше себе си за справедлив човек. Тези двама планинци добре изпълниха ролите си и щяха да получат прилично възнаграждение. Все още не знаеше откъде изтича информацията, но ако можеше да хване някой от онези… кои? Бандитите от „М-19“? Не мислеше, че са те.

Тогава кои са?

Американци?

Чавес знаеше, че ако не друго, то смъртта на Роча поне е засилила решителността им. Капитан Рамирес прие нещата твърде тежко, което можеше да се очаква от един добър офицер. Новата им патрулна база се намираше само на две мили от една от многото плантации за кафе в района и на две мили в друга посока от още един участък за преработване. Мъжете изпълняваха нормалната си дневна програма. Половината спяха, половината стояха на пост.

Рамирес седеше сам. Чавес беше прав. Тежко понесе случилото се. С разума си капитанът знаеше, че трябва да приеме смъртта на един от мъжете си просто като обикновени оперативни разходи. Но емоциите се различават от разума. Вярно е също, макар Рамирес да не споделяше тази мисъл, че няма начин да се предскаже кои офицери са подходящи за бойни операции и кои не. Рамирес допусна типичната грешка за командирите на бойни групи. Привързал се беше твърде силно към хората си. Не можеше да мисли за тях като за пушечно месо. Провалът нямаше нищо общо с куража му. Капитанът имаше смелост в достатъчно количество. Рискът представляваше част от работата, която с готовност се съгласи да върши. Не успя да проумее, че като рискува живота на хората си — а той знаеше, че и това е част от работата му, — неизбежно някои от тях ще загинат. Някак си забрави за това. Като ротен командир беше водил мъжете в безброй полеви учения, обучаваше ги и им показваше как да вършат работата си, кореше ги, когато лазерното им оборудване „Майлс“ се задействаше, за да покаже симулирана жертва. Но Роча не беше симулирана жертва. Нито пък някой новобранец с изгладени ръкави. Той беше опитен професионалист. Рамирес си помисли, че е провалил хората си, макар да знаеше, че не е прав. Ако беше ги разпределил по-добре, ако беше внимавал повече, ако, ако, ако… Младият капитан се опита да се отърси от тази мисъл, но не успя. Но не можеше и да скръсти ръце. Следователно: следващия път трябва да бъде по-внимателен.