Том Клэнси - Реална заплаха

За първи път Ритър се запита какво ли прави там Кортес. Вероятно просто е емигрирал от Куба и е станал наемник. Картелът го е наел заради обучението и опита му, мислейки, че са закупили поредния наемник — много добър, но въпреки това слуга. Точно както купуваха местните полицаи — по дяволите, дори и американски полицаи — и политици. Но полицаят не е същото като професионалиста, обучен в Москва. Той ги съветваше и щеше да си помисли, че са го предали. Те действаха много глупаво, защото убийството на Емил Джейкъбс беше основано на чувства не на разумна преценка.

„Защо не се сетих по-рано!“ — изръмжа Ритър. Отговорът бе: защото това му даваше възможност да удари, както винаги бе искал. Някак си знаеше, че мисленето щеше да му попречи да действа.

Кортес не е терорист, нали? Той е разузнавач. Работил е с мачетеросите, защото е бил изпратен на тази работа. Преди това е имал опит само в шпионажа и само защото е работил с група ненормални пуерториканци, онези са сметнали, че… Може би това е една от причините да избяга.

Сега нещата му изглеждаха по-ясни. Картелът е наел Кортес заради опита и знанията му. Но по този начин са се сдобили с малко вълче. А вълчетата стават опасни домашни любимци.

За момента можеше да направи само едно. Ритър повика помощника си и го накара да намери най-хубавия кадър с Кортес, да го прокара през фотоувеличителния компютър и да го изпрати на ФБР. Струваше да се опитат да отделят фигурата от заобикалящия я фон, а за компютъра за обработка на изображения това просто беше дреболия.

Адмирал Кътър остана в канцеларията си в Белия дом, докато президентът се намираше в западните хълмисти райони на Мериленд. Щеше всеки ден да лети дотам за сутрешния доклад. Отиваше малко по-късно, защото президентът работеше според „ваканционния“ си режим, но иначе Кътър щеше да стои тук през повечето време. Имаше си задължения, едно от които беше да функционира като „старши административен служител“. Помисли си за това звание, съкратено като САС, както се цитираше при изявленията за пресата. Такава информация е жизнено важна част от политиката на президента, част от сложната игра между правителството и пресата, наречена изтичане на информация по официални канали. Кътър пращаше „сондажни балони“, както специалистите по маркетинг наричаха опипването на пазара. Когато президентът имаше нова идея, но не се чувстваше особено сигурен в нея, Кътър — или съответният секретар в кабинета (всичките те също бяха САС) — се разприказваше с някого и заедно съчиняваха нещо за публикуване във всички големи вестници. Това позволяваше на Конгреса и официалните лица да реагират на идеята, преди тя да получи официално imprimatur 70 70 Одобрение, разрешение (лат.). — Б. пр. от президента. По този начин се създаваше възможност за избраните служители и другите играчи на сцената във Вашингтон да играят, без да пострада нечий престиж. Тази ориенталска концепция добре се вписваше в столичните коридор на властта.

Боб Холцман, старшият кореспондент за Белия дом на един от вашингтонските вестници, седна на стола срещу Кътър, за да чуе откровенията му. И двете страни напълно разбираха правилата. Кътър можеше да казва каквото пожелае, без да се опасява, че името, званието или местоположението на канцеларията му ще бъдат използвани. Холцман бе свободен да напише историята както му харесва, но в разумни граници, стига да не обяви източника си освен пред своя редактор. Никой от двамата не харесваше особено много другия. Неприязънта на Кътър към журналистите беше единственото общо, което имаше с колегите си офицери, въпреки че със сигурност го криеше. Смяташе, че всички, особено този, който седи пред него, са мързеливи тъпаци, които не могат да пишат и не мислят. Холцман чувстваше, че Кътър не е човекът за това място — журналистът не харесваше идеята военен да съветва президента по такива важни въпроси. Също така смяташе, че Кътър е повърхностен натегач, който търси изгода за себе си чрез заблуди и надуване и отгоре на всичко е арогантен кучи син, който гледа на репортерите като на полуполезна версия на опитомен лешояд. В резултат на подобни мисли двамата се разбираха доста добре.

— Ще наблюдавате ли конвенцията през следващата седмица? — попита Холцман.

— Опитвам се да не се ангажирам с политика — ОТГОВОРИ Кътър. — Кафе?

„Правилно!“ — помисли СИ репортерът.

— Не, благодаря. Какво, по дяволите, става долу в страната на кокаина?