Том Клэнси - Реална заплаха

Секретарят не разбираше. Давидоф е превъзходен прокурор. Евреин или не, този човек е един от богоизбраните, истински герой в професионална среда на шарлатани. Как може това да е вярно? „Тези двама боклуци ще се отърват! — помисли си секретарят. — Това не е правилно!“

Секретарят не си падаше по баровете. Като баптист със сериозно отношение към вярата си, той никога не вкусваше спиртни напитки. Веднъж-два пъти като момче бе опитвал бира и винаги изпитваше вина заради това. Честният и почтен гражданин имаше още една характерна черта. Вярваше в правосъдието. Вярваше така, както и в Бога, с вяра, оцеляла през тридесетте години във федералните съдилища. Помисли си, че правосъдието идва от Бога, а не от хората. Нима всички закони на Запада не са основани в някаква степен на Светото писание? Той смяташе конституцията на страната си за вдъхновен от Бога документ, защото със сигурност свободата е начинът, по който Бог е предопределил да живее човекът, за да опознае и да служи на своя Бог не от позициите на роба, а от тези на избора на доброто.

Така трябваше да бъдат нещата. Проблемът е там, че доброто не винаги възтържествува. С годините свикна с това. Макар да го разочароваше, той знаеше, че Бог е последният съдия и Неговата справедливост винаги ще възтържествува. Но имаше случаи, когато Божията справедливост се нуждаеше от помощ, а е добре известно, че Бог избира оръдията си чрез вярата. Така беше и в този горещ, задушен следобед в Алабама. Секретарят имаше своята вяра, а Бог — своето оръдие.

Секретарят седеше в един полицейски бар и пиеше газирана вода с марката на клуба, за да не бие на очи. Разбира се, полицаите го знаеха. Той ходеше на всички погребения на ченгета. Ръководеше граждански комитет, който се грижеше за семействата на полицаи и пожарникари, загинали при изпълнение на дълга си. И никога не искаше нищо в замяна. Дори да му отменят глоба за превишена скорост — всъщност той никога в живота си не беше глобяван, но никой не си правеше труда да провери това.

— Здравей, Бил — поздрави той едно ченге от отдел „Убийства“.

— Как е животът във федералния съд? — попита лейтенантът. Смяташе секретаря за малко особен, но в много по-малка степен от повечето хора. Стигаше му да знае, че секретарят се грижи за полицаите.

— Чух нещо, което трябва да знаеш.

— О? — Лейтенантът вдигна поглед от бирата си. Той също беше баптист, но не много ревностен. Малко полицаи в Алабама бяха баптисти и това го караше да се чувства виновен.

— Пиратите си уреждат сделка, ако се признаят за виновни — каза секретарят.

— Какво? — Това не беше негов случай, но представляваше символ на всичко, което не вървеше както трябва. А пиратите се намираха в същия затвор, в който гостуваха неговите затворници.

Секретарят обясни малкото, което знаеше. Нещо се объркваше с това дело. Някаква техническа подробност. Съдията не беше дал достатъчно добро обяснение. Давидоф бил бесен, но не можел да направи нищо. Двамата се съгласиха, че всичко това е много лошо. Давидоф беше от добрите. Точно в този момент секретарят излъга. По принцип не лъжеше, но понякога справедливостта го изискваше. Беше научил това в системата на федералния съд. Прилагаше на практика онова, което каза свещеникът: „Неведоми са пътищата Божии.“

— Хората, които убиха сержант Брадън, са свързани с пиратите. Федералната полиция мисли, че пиратите може да са поръчали убийството му. И това на жена му.

— Сигурен ли си? — запита детективът.

— По-сигурен не мога да бъда. — Секретарят изпразни чашата си и я постави на масата.

— Добре — каза полицаят. — Благодаря. Нищо не сме чули от теб. Благодаря и за всичко, което твоите хора направиха за децата на Брадън.

Секретарят се смути. Нещата, които правеше за семействата на полицаите и пожарникарите, не бяха за благодарности. Чисто и просто ставаше дума за дълга. Възнаграждението му щеше да дойде от Него, който му е дал този дълг.

Секретарят напусна, а лейтенантът отиде до една будка на ъгъла, за да се присъедини към няколко свои колеги. Не след дълго се споразумяха, че пиратите няма — не може — да бъдат допуснати до съда, за да се признаят за виновни. Федерално дело или не, те са виновни за изнасилване и убийство, а, изглежда, и друго двойно убийство, в което полицията на Мобайл имаше пряк интерес. Слухът вече се беше разчул: животът на пласьорите се намираше в опасност. По този начин също можеше да се изпрати послание. Предимството на полицаите пред по-старшите правителствени служители е, че говорят език, който криминалните престъпници разбират напълно.