Том Клэнси - Реална заплаха

Президентът бе насрочил пътуването от много време. Докато траят събранията на опозицията, най-старшият в страната от общоприета вежливост не се показва много. Със същия успех можеше да се работи и в Кемп Дейвид, а дори е за предпочитане, защото е далеч по-лесно човек да разкара репортерите. Но за да се стигне дотам, трябва да се премине през всички изпитания. Хеликоптерът на морската пехота „VH-З“ чакаше на поляната пред Белия дом. Президентът се появи от вратата на приземния етаж заедно с първата дама, последвани от двама служители, и се изправиха пред солиден фланг от репортери и камери. Чудеше се дали руснаците със своята гласност знаят какво ги очаква.

— Господин президент — извика един възрастен телевизионен репортер. — Губернаторът Фаулър казва, че се надява да не сте били въвлечени в атентата в Колумбия! Имате ли някакви коментари по този въпрос?

Още когато тръгна към заобиколените с въжета журналисти, президентът знаеше, че греши, но те и въпросът им го притеглиха както морето привлича лемингите 69 69 Вид гризачи, които масово се давят в морето при миграциите си. — Б. пр. . Той не можеше да ги отмине. От начина, по който изкрещяха въпроса към него, всеки щеше разбере, че го е чул, и ако не отговори, това също ще бъде изтълкувано като някакъв отговор. „Президентът избягна въпроса за…“ А не биваше да напусне Вашингтон за една седмица, да остави противника в центъра на вниманието, а този въпрос да виси без отговор на поляната на Белия дом, нали?

— Съединените щати — каза президентът — не убиват невинни жени и деца. Съединените щати воюват с адекватни врагове. Ние не се принизяваме до нивото на такива зверове. Достатъчно ясен ли е този отговор? — Каза всичко с тих, обмислен тон, но погледът, който отправи към журналиста, накара последния да клюмне. Президентът си помисли, че е хубаво понякога силата му да достига до тези копелета.

Това беше втората му голяма лъжа за деня — ден без много новини. Губернаторът Фаулър си спомняше добре, че Джон и Робърт Кенеди бяха планирали смъртта на Кастро и други с ентусиазъм, породен от романите на Йън Флеминг, само за да научат по неприятен начин, че убийството е мръсна работа. Много мръсна, защото обикновено имаше хора, които не трябва непременно да бъдат убити. Сегашният президент знаеше всичко за „материалните щети“. Терминът му се струваше безвкусен, но указваше нещо както необходимо, така и невъзможно да бъде обяснено на хора, които не разбираха как всъщност е устроен светът. Терористи, криминални престъпници и всякакви страхливци — в края на краищата бруталните хора най-често са страхливци — редовно се крият измежду или зад невинните, като предизвикват силните да действат и използват алтруизма на враговете си като средство срещу самите тях. „За вас съм недосегаем. Ние сме «лошите». Вие сте «добрите». Не можете да ни докоснете, без да унищожите имиджа си.“

Това беше най-омразната черта на тези типове и понякога — рядко, но се случваше — трябва да им се показва, че системата не работи така. А случаят беше мръсен. Като международна катастрофа.

„Но как да обясня това на американския народ? В изборна година? Гласувайте за президента, който току-що уби една съпруга, две деца и разни прислужници, за да защити децата ви от наркотици…“ Президентът се чудеше дали губернаторът Фаулър разбира колко илюзорна е президентската власт — и колко силен шум се вдига, когато принципите започнат рязко да се различават. Помисли си, че това е по-лошо и от шума на репортерите. Тези мисли го накараха да поклати глава, докато вървеше към хеликоптера. Сержантът от морската пехота, застанал до стълбата, отдаде чест. Президентът отвърна на жеста по традиция, макар никой президент да не е носил униформа. Закопча коланите си и погледна към тълпата. Камерите все още се въртяха и записваха излитането. Точно този материал нямаше да се показва по телевизионните програми, но просто искаха да имат нещо, в случай че хеликоптерът избухне или се разбие.

Новината стигна до полицейския участък в Мобайл с малко закъснение. Съдебният секретар се зае с документите, а когато от съда изтича информация, обикновено пукнатината е тук. В настоящия случай секретарят беше вбесен. Делата идваха и си отиваха. Петдесет и пет годишният мъж бе успял да изучи децата си и да ги вкара в колеж, както и да избегне епидемията на наркотиците. Но нещата не стояха така с всяко дете в околността. Най-малкият син на съседите беше купил кокаин „крак“ и блъснал колата си в подпората на един мост с над сто и четиридесет километра в час. Секретарят познаваше детето още от малко, веднъж-два пъти го беше карал с колата до училище и му плащаше да окоси полянката пред дома. Ковчегът лежеше запечатан за погребението в баптистката черква „Сайпръс Хил“ и се чуваше, че майката все още е на лекарства, след като идентифицирала останките от тялото. Свещеникът говореше за бича на наркотиците като за бичуването на страстите на самия Христос. Той беше много добър свещеник и надарен оратор в традициите на южната баптистка черква и когато водеше хората към погребението с молитва за душата на мъртвото момче, искреният му гняв срещу наркотиците просто разпалваше яростта на паството му…